— Защо го правиш, Ханес?
— Мислех, че ще се зарадваш. Винаги си се радвала. Ти обичаш рози, знам колко много ги обичаш.
Звучеше като проповедник от някоя секта.
— Освен това харесваш жълтия цвят — продължи той. — Цял живот си била заобиколена от жълтото. Русата ти коса е най-прекрасната на света. Израснала си в светлина, скъпа. Ти си дете на светлината.
— Ханес, моля те, спри…
Той я прекъсна. Тонът му изведнъж стана хладен и строг.
— Няма нужда да се повтаряш, скъпа. Получих съобщението ти. Имам го на телефона. Мога да го прослушам по всяко време. Ще уважа твоето желание. Повече няма да ти подарявам рози — нито жълти, нито каквито и да било други.
— А къде са последните цветя? И какво послание ми изпращаш на части? Кажи ми го. Да приключваме вече!
— Просто измислих малка гатанка, скъпа. Съвсем елементарна. Знам, че лесно ще се досетиш за отговора.
Юдит повиши глас:
— Моля те! Не искам да се досещам нищо! Искам да ме оставиш на мира!
— Общо петнайсет рози. Пет пъти по три. Скромен жест на внимание и безобидна задача, нищо повече. Извади голямата кристална ваза. Колко букета събра до момента?
— Четири. Пред вратата, в магазина, върху колата, при съседката. Къде е петият, Ханес? Кажи ми. Не издържам вече… Ядосваш ме!
— Отлично. Последователността е правилна. Знаех, че ще се отбиеш до колата, преди да се прибереш вкъщи. Познавам те, скъпа. Точно заради това си мислех, че ще се зарадваш.
— Къде е последният букет? Кажи най-сетне!
Настъпи кратко мълчание.
— Последните рози… Къде ли са те? У мен, естествено. Желанието ми беше да ти ги поднеса лично. Смятах днес да…
— Със сигурност няма да ми поднесеш цветя или каквото и да било друго, Ханес. Няма да се видим днес. Нито пък утре или вдругиден. Разбери, че не го искам!
— Не е нужно да викаш, скъпа. Обиждаш ме. Разбрах те напълно. Няма да идвам, щом не искаш. След като Венеция ти е дошла в повече и се нуждаеш от известна пауза, ще уважа решението ти.
— Ханес — каза тя съвсем спокойно, — не се нуждая от пауза. Вчера Скъсах Окончателно С Теб. Помниш ли? Опитай се да приемеш този факт.
За да придаде по-голяма тежест на думите си, Юдит прекъсна връзката.
5
Три дни Юдит не чу, не видя и не помириса нищо от Ханес. Времето беше задушно, дъждовно и потискащо — напълно в унисон с психическото и физическото й състояние. Тя се будеше рано с тягостното усещане, че през нощта някой (например Ханес) е лежал с цялата си тежест върху корема й. Скрита под чадъра си, сутрин Юдит се прокрадваше до магазина, а вечер отново се измъкваше незабележимо. Работния ден прекарваше предимно в офиса, за да избегне контакта с един определен потенциален клиент. Вечер оставаше вкъщи, въоръжена с книги, филми и музика, под светлината на своите лампи. На всеки няколко часа тихо благодареше, че мобилният й телефон не издава никакъв звук.
На четвъртия ден от злополучния последен разговор Юдит за пръв път си позволи „компания“. Лара и Валентин — двамата влюбени, които постоянно се държаха за ръце — й бяха казали, че ще се отбият за малко. Предстоеше им пътуване до Франция и затова искаха да й донесат по-рано подаръка за рождения ден, — макар че дотогава имаше десетина дни. Юдит предполагаше, че ще получи порцеланов съд за горещо какао. Предишните години Валентин (още без Лара) й бе подарил няколко порцеланови кани — за чай, кафе и плодов сок.
Този път обаче се изненада приятно от красивия комплект чаши от чешки кристал, купен в някакъв антикварен магазин в центъра. (Влиянието на Лара бе осезаемо.) Юдит смяташе да им признае за края на връзката си с Ханес, ако станеше дума за него. Все с някого трябваше да сподели. Но той изобщо не присъстваше в разговора им. Двамата най-вероятно се досещаха какво се е случило, тъй като Юдит не спомена нито веднъж името му в плановете си за близкото бъдеще. Разказа им за Венеция съвсем набързо, сякаш бе ходила в командировка, наситена с досадна културна програма.
Приятната среща, продължила около два часа, помогна на Юдит да се отърси от мрачните си мисли. На раздяла Лара изненадващо я утеши с думите: „Всичко ще се оправи!“ Валентин я прегърна нежно и окуражително, сякаш тя преживяваше тежка криза. Юдит реши, че някои хора се досещат и без много обяснения.
6
Обзе я приятна умора и тя се отправи към спалнята с надеждата, че ще може да се наслади на седем безпаметни часа сън. Включи пражкия месингов полилей и погледна с недоумение леглото. Нещо не беше както трябва. Изведнъж осъзна, че преди няколко часа не бе забелязала издутината в долната му част. Юдит се доближи и повдигна завивката. Не изпищя само защото не можеше да повярва на очите си. Та нали всички прозорци бяха затворени, а и беше изключено той да се е промъкнал през вратата.