Кой ли щеше да го утеши сега? Едва ли имаше много приятели, след като никога не й бе споменавал за такива. А предишни връзки? Миналото му беше обвито в мистерия. Ханес не поддържаше контакт с доведената си сестра и нейното семейство. Беше загубил биологичния си баща още като дете. Майка му и новият й съпруг живееха в Грац. Но той се бе изказал доста сдържано за тях. Нима оставаха само двете му безлични колежки?
След осем дни, към обяд, Юдит реши да му се обади от офиса.
— Как си? — попита тя. Не й хрумна въпрос от по-лично естество.
— Благодаря, Юдит, опитвам се да се справя, доколкото мога.
Отговорът му я успокои. За пръв път я наричаше Юдит вместо „скъпа“. А и всичко друго — тонът на гласа, интонацията и съдържанието на думите му — свидетелстваше за известна уравновесеност.
— Старая се да ангажирам вниманието си с работа — продължи той. — В момента имаме големи проекти.
Ханес използваше множествено число, и то без да включва нея. Това й хареса. Също така споменаваше важни думи като „ангажирам“, „работа“ и „проекти“.
— А ти как си, Юдит?
— Ами горе-долу.
— Често ли излизаш?
— Не, не, стоя си най-вече у дома. Както казах, нуждая се от спокойствие и дистанция от… ъъъ… всичко. Бих искала отново да постигна равновесие със себе си.
— Да, разбирам. Сигурно и на теб не ти е лесно.
— Така е.
Юдит скоро трябваше да намери изход от този ужасно съдържателен разговор, в противен случай и двамата щяха да изпаднат в униние.
— А как смяташ да отпразнуваш рождения си ден? — попита внезапно той.
Хвана я неподготвена. Въпреки че рожденият й ден се падаше само след два дни, досега тя бе успяла да не мисли за него. Ханес вероятно бе оградил датата с огромно сърце в календара.
— Може би със семейството? — продължи той.
— Ами… още не знам, ще го реша спонтанно — излъга тя.
— Поздрави ги от мен, ако ги видиш.
— Да, непременно. Благодаря ти, Ханес.
Благодареше му за приятния, формален, почтително дистанциран поздрав.
— Е, ще се залавям за работа — каза той.
Страхотно.
— Да, и аз имам да свърша някои неща. Ще се чуем.
— Само секунда, Юдит. Реши ли гатанката?
— Коя гатанка?
— С розите. Какво е общото помежду им? Досети ли се? Не е трудно.
Гласът му отново звучеше ведро. Разговорът незабавно трябваше да приключи.
— Всички рози са жълти — отвърна тя бързо и отегчено.
— Разочароваш ме, не е чак толкова просто. Разгледай ги още веднъж. Обещай ми, че ще го направиш. Предполагам, че още ги пазиш. Нали не са увехнали, скъпа?
Юдит реши да замълчи. „Скъпа“ беше последната изречена дума.
8
В третата събота на юли, тъкмо когато бе нахлул студен фронт, неомъжената Юдит навърши трийсет и седем години, и то „у дома“ при мама. Али бе дошъл с бременната Хеди, която всеки момент трябваше да роди. Може би бебето смяташе да отпразнува рождения си ден заедно с Юдит.
Още самото посрещане й се стори особено тържествено. Майка й не бе изглеждала толкова развълнувана от години. А брат й направо беше неузнаваем — избръснат, с изгладена бяла риза и широка усмивка, сякаш изведнъж бе започнал да приема живота от забавната му страна. Човек би помислил, че са се събрали по някакъв извънреден повод.
— За съжаление Ханес е възпрепятстван и няма да дойде — заяви Юдит, изненадана, че никой не бе попитал за него.
Думите й също не предизвикаха очакваната реакция. Тя искаше да изчака поне час, преди да им разкаже в пълни подробности за мъчителната раздяла. Този път бе твърдо решена да го направи.
— Днес имаме специална изненада за теб, Юдит. За теб и за всички нас — съобщи Али, който никога досега не бе вземал пръв думата.
Те седяха около масата, огряна от множество свещи.
— Изненада за всички нас? — повтори предпазливо тя.
— Да, чака те в спалнята — издаде Хеди.
— Не, моля ви — измърмори Юдит.