„Познаваме ли се?“ — искаше да попита Юдит. Но опасението й, което бързо се оправда, беше толкова лошо, че гласът й се сподави. Жената бе седяла в бар „Финикс“ онзи път и й бе помахала за поздрав — беше една от колежките на Ханес.
— Притесняваме се за господин Бергталер. От няколко седмици не е идвал на работа. Доскоро нямахме никаква вест. Днес обаче…
— Съжалявам, но не мога да ви помогна — прекъсна я Юдит.
Тя се опита да я избута към вратата, но жената вече бе успяла да извади малка изтъркана бележка от грозната си светлобежова чанта.
— Днес получихме това писмо от него — добави тя.
Размаха го във въздуха, сякаш се опитваше да прогони зли духове.
— Пише следното: „Колкото и да ми е мъчно, ще трябва да си взема сбогом с вас. Скоро ще съществувам само на хартия…“
Гудрун Волф направи кратка пауза, за да си поеме въздух. После продължи с театрален и укорителен тон:
— „Скоро ще съществувам само на хартия и в сърцето на моята избраница, любовта на живота ми.“ Тук писмото свършва. И ние с госпожа Ферстел, естествено, започнахме да се безпокоим. Ето защо си помислихме, че тъй като на практика сте единствената…
— Съжалявам, но наистина не мога да ви помогна. От доста седмици не поддържам никакъв контакт с господин Бергталер. Абсолютно никакъв.
Юдит размаха бурно ръце във въздуха.
— Добре ли сте, шефке? — намеси се Бианка.
Тя застана до Юдит, за да я хване, в случай че припадне.
— Много съжалявам, но вече нямам нищо общо с него.
— Но може би все пак знаете… — настоя Гудрун Волф.
— Не, не зная нищо и изобщо не ме интересува.
— Вижте, шефката ми не се чувства добре. Ако обичате, вървете си — прекъсна я Бианка.
— Само се надявам той да не направи някоя глупост — заяви Гудрун Волф.
3
След края на работния ден Юдит реши да се махне от града. Бианка й помогна при опаковането на багажа, придружи я до колата, огледа страничните улички и каза:
— Теренът е чист, шефке. Можете да потегляте.
Юдит бе изпратила на брат си само кратък есемес: „Скъпи Али и Хеди, смятам да дойда при вас тази вечер. Удобно ли е да остана до неделя? Няма да ви преча. Юдит“.
Тя пристигна в старото стопанство, когато слънцето залязваше и синьо-виолетовите багри на небето вече загатваха за една бурна нощ. Още отдалеч се чуваше силният рев на малката Вероника. Али се опита да поздрави сърдечно сестра си. Изглеждаше уморен и измъчен, вероятно отново вземаше медикаменти.
— Каква изненада! — възкликна той, без да уточнява дали е хубава или лоша.
В продължение на няколко часа разговаряха около масата почти безспирно, твърдо решени да не позволят да настъпи неловко мълчание. Обсъдиха най-належащите проблеми, трудното раждане на Вероника, непосилното настояще и несигурното бъдеще. Всичко това бе съпътствано от разглеждане на снимки, кърмене на новороденото и пронизителни звуци от детското легълце.
Юдит търпеливо чакаше да я попитат защо е решила да дойде, как вървят нещата при нея, какво се е случило и защо изглежда така разстроена. Али обаче не смееше да отвори дума. В представите му Юдит отдавна беше единственият човек, който не можеше да се чувства по-зле от него. И ако тя някога пренебрегнеше своята роля, нестабилният свят на Али щеше да се разпадне.
Той все пак сподели, че се е отказал от работата като фотограф на аптеки.
— Защо? — попита Юдит.
— Защото беше по-скоро терапия, отколкото истинска работа. Не биваше да продължавам така.
— Знаеш го брат ти, поставя гордостта над всичко — добави Хеди. — Щеше да е по-различно, ако ти и Ханес… сещаш се.
— Да.
— Не го приемай като упрек — каза Али и я погали нежно по ръката.
Юдит вече бе взела решението да се прибере у дома още същата вечер. Но тогава пред нея изведнъж се появи неочакван гост, който я погледна толкова продължително, настойчиво и угрижено, че очите й се насълзиха.
— Радвам се, че отново си с нас, Юди — заяви Лукас Винингер, сякаш междувременно бе станал член на семейството.
После мина директно към съществената част.
— Какво има, да не ти е зле? Цялата си пребледняла, а бузите ти са хлътнали. Изглеждаш страшно изтощена. Мъчи ли те нещо?
— Може да се каже.