— Ас нейното?
— В никакъв случай.
Последното изречение й прозвуча по-еротично, от което и да е обяснение в любов.
Двамата се понесоха с нерешителна стъпка към жилището й. Физическият контакт помежду им се състоеше единствено във взаимното подпиране и в опита им да се целунат по бузата на раздяла.
— Ще се качиш ли? Може да спиш на канапето в хола — каза заваляно Юдит.
Лукас й благодари за поканата, но обясни, че негов колега бил заминал извън града и му оставил ключовете от апартамента си, разположен на няколко пресечки от там. А и предпочиташе да вземе глътка свеж въздух. Обеща на Юдит да изчака долу, докато тя не запали осветлението в жилището си. Искаше да бъде сигурен, че всичко е наред.
Юдит подмина асансьора и бавно се заизкачва по спираловидното стълбище. Спираше на всяка площадка, за да се увери, че не чува никакви стенания или други шумове. Щом стигна до последния етаж, интуитивно се досети, че нещо не е наред. За всеки случай си пое въздух, за да може при необходимост да изкрещи навреме. Но когато видя бележката на вратата си, Юдит буквално онемя — върху лист хартия, обрамчен с черен кант, бе нарисуван кръст. Несъмнено беше смъртна вест. Тя панически извърна глава. Нямаше нужда да прочита името, то отдавна бе запечатано в съзнанието й. Втурна се надолу по стълбите, които изкънтяха под краката й.
— Лукас! — изкрещя тя.
— Какво стана?
С огромни усилия Юдит отключи външната врата.
— Мисля, че Ханес е мъртъв! — каза тя и се сгуши в обятията му.
Отне му половин час да я утеши и още толкова да я убеди, че трябва да се качи отново до жилището. Разбира се, този път я придружи.
— Хелмут Шнайдер — прочете Лукас на некролога, сякаш съобщаваше името на някой победител.
Юдит се спотайваше зад гърба му.
— Юди, починалият не е Ханес. Казва се Хелмут Шнайдер. Познаваш ли го? Погледни снимката.
— Беше ми съсед — промърмори тя. — Пенсионер… Но защо са закачили некролога му тук? Двамата рядко се засичахме. Защо съобщението се появи на моята врата точно в този момент? Надали е случайно.
— Сигурно има некролози на всички врати — отвърна Лукас. — Искаш ли да проверим?
— Не, не искам. Трябва да повярвам, че наистина е така. Не мога да живея постоянно в ужас. Омръзна ми да се страхувам. Искам да заспивам и да сънувам само хубави неща. А после да се събуждам и да мисля позитивно. Лукас, ще останеш ли при мен? Поне докато стане светло. Моля те! Само този път. Ще спиш на канапето. Или в моето легло, а аз ще спя на канапето. Няма значение.
На следващата сутрин и двамата се събудиха с главоболие. Кафето бързо възстанови силите на Юдит.
— Лукас, смятам да се срещна още веднъж с него.
— Сериозно ли? Дали е разумно?
— Трябва да го направя. В противен случай ще започна да виждам призраци.
— И какво ще му кажеш?
— Нямам представа. Все едно. Ще измисля нещо. Важното е да го зърна с очите си, за да спра да се страхувам.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Наистина ли?
— Ако ще се почувстваш по-спокойна.
— Може би е по-удачно да ме посрещнеш след това.
— Както желаеш.
— Да, нека се разберем така.
— А как ще се свържеш с него?
— Ще му се обадя по телефона, още днес или утре.
— Юди, той е в болница.
— О, да, бях забравила. По дяволите.
Осма фаза
1
Двайсет и четвърти септември, седем часа сутринта. Радиобудилникът й се включва. Следва прогнозата за времето. Тя се стряска. Ниско атмосферно налягане. Захлупва с възглавница главата си. Тъмни, черни облаци. Бързо помисли за нещо хубаво, Юдит!
Седем часа и шестнайсет минути. Тя е достатъчно будна, за да не иска да се събуди. Няма стимул. Няма причина да отвори очи. Какво й липсва? Кой й липсва? Закрилникът, който винаги е до нея. Мъжът, който я прегръща, гали, докосва и покрива с тялото си. Мъжът, когото тя усеща дълбоко в себе си. Мъжът, който я кара да диша учестено и да трепери от радост и възбуда. Нима възбудата й е изчезнала? Вече не изпитва ли желание? Из главата й се въртят само мрачни мисли. Тъмни, черни облаци.
Тя отива под душа. Пуска горещата вода. Банята се изпълва с пара. Вратата е заключена. Никой не може да влезе. Тя е насаме със себе си. В огледалото вижда своите трийсет и седем години. Красива жена с хубаво лице. Хубаво лице с отблъскващи бръчки от страх. Слага си малко грим. Трябва да се приведе във вид за работа. Да потъне в ежедневието. Избира грозен кафяв пуловер, с който никой няма да я разпознае. Обува някога тесните джинси. Сега й висят като торба.