Седем часа и четирийсет и шест минути. Жената със златисторусата коса облича дебело зелено яке и излиза от сградата. Озърта се. Въздиша облекчено. Само така, Юдит! Отърси се от лошите мисли. Можеш да го направиш. Не бива да се страхуваш. Ти си съвсем сама. Разчиташ единствено на себе си. Хладен ден, студен живот.
Седем часа и петдесет и девет минути. Тя коленичи пред вратата на магазина. Рови в черната си дамска чанта. Къде е ключът? Да не би да го е забравила? Или пък той да е… А, ето го. Отваря магазина. Някакви изненади? Не! Облекчена въздишка. Бързо запалва всички лампи. Включва кафе машината и пуска тиха музика. Стопля вкочанените си пръсти под овалния кристален полилей от Барселона, най-хубавия й екземпляр. Именно тук започна всичко. Спомня ли си? Какво направи тя? Какво се случи с нея? С нея и с него. С него. Къде е той, нейният преследвач? Тя го усеща, едва ли е далеч. Той е вътре в нея. Къде я следва той? Къде го следва тя? Кой започна пръв?
2
В обедната почивка Бианка, която се бе влюбила през уикенда и за пръв път се появяваше с естествено зачервени бузи, трябваше да държи едната й ръка. С другата Юдит избра номера на офиса му. Обади се Беатрикс Ферстел. Говореше със снизходителния тон на секретарка, която седи в скута на „отсъстващия“ си шеф. Попита дали може да предаде нещо на господин Бергталер. Юдит се поинтересува дали Ханес е излязъл от болница. Госпожа Ферстел я помоли за разбиране и изтъкна, че подобна информация от лично естество едва ли…
— Ще му предадете ли да ми се обади още днес? — прекъсна я Юдит.
— Не знам дали ще е възможно, но с удоволствие ще запиша телефонния ви номер.
— Ханес го има.
— Добре, но бъдете така любезна… Между другото, за кого да предам?
— Казвам се Юдит. Видяхме се през пролетта в бар „Финикс“. А колежката ви — госпожа Волф, ако не бъркам — дойде в моя магазин преди няколко седмици!
— Кое фамилно име да запиша?
— Но ние се познаваме!
— И все пак?
— Юдит е напълно достатъчно.
— Добре, госпожо… ъъъ… Юдит. Само че не мога да ви обещая…
— Няма нужда да ми обещавате нищо. Просто му предайте да ми се обади.
— По какъв въпрос?
— По спешен!
— Извинете, по какъв?
— По моя.
3
На четвъртата вечер, откакто Ханес не се бе обадил на Юдит, Герд я покани на гости. На събирането присъстваха и други нейни приятели от предишния й живот. Нямаше специален повод, а както бързо стана ясно, и особен смисъл от срещата. Още на влизане Юдит забеляза, че нещо не е наред с останалите, и това важеше в еднаква степен за всички. Ръкостискането им беше вяло, а целувките по бузата — остри като игли. Усмихваха й се горчиво и разговаряха с нея по-тихо от обикновено.
— Радвам се, че дойде, Юдит — заяви патетично Герд, сякаш тя току-що бе възкръснала от гроба.
След няколко банални фрази, които далеч не помогнаха за разчупване на леда, всеки от гостите се сдоби с чаша просеко. Разговорът постепенно премина към първите паднали зъби на Мими и Били — децата на Илзе и Роланд, благодарение на които двамата изобщо продължаваха да бъдат заедно. После дойде време за ергенския специалитет на Герд — дълбоко замразени тиквени ньоки, приготвени в микровълновата фурна. Лара, която междувременно бе престанала да държи за ръка Валентин и вместо това го удряше с юмрук по рамото след всеки сексистки коментар, се възхити на красивата лилава рокля на Юдит, която „ужасно отивала“ на обувките й. Тя побърза да се осведоми за марката, магазина, от който е била купена, цената и цветовете, в които се предлага. Попита дали наистина е произведена в Тайван и дали си заслужава да се шият там дрехи, за да се покриват нуждите на богатите западни страни. След това се зачуди при какви условия работят тайванските шивачки, с което неусетно подхвана темата за световната бедност. Юдит очакваше всеки момент някой да свали роклята от гърба й и да я разкъса на парчета.
Когато вечерта най-сетне наближи връхната си точка, а именно своя край, леко подпийналата Илзе си позволи една малка забележка, за която веднага съжали.