— Чух, че имаш нов любовник.
— Аз ли? — учуди се Юдит. — Кой ти каза?
— Някой сигурно си е направил шега. Знаеш какво говорят хората, когато си нямат работа. Не ми обръщай внимание.
— Кои хора?
Роланд се притече на помощ на жена си, която внезапно се задави.
— Видели са те в компанията на атрактивен мъж в бар „Ирис“, нищо повече — заяви той. — Илзе просто ти завижда, тъй като трябва да се задоволи с мен.
Някои се опитаха да се засмеят.
— Кой ме е видял? — попита Юдит.
— Моля те, Юдит, не се ядосвай — отвърна Роланд. — Някаква колежка на Паул. Познаваш ли Паул? Той и братът на Илзе са…
— Лукас е мой добър приятел!
— Извинявай, Юдит, наистина не исках да… — започна да се оправдава Илзе. — Казах го без…
— Приятел, който ме подкрепи, когато имах нужда!
Всички мълчаха. И след като бездруго седяха така неловко и наблюдаваха слисани сълзите й, Юдит реши да продължи, без да снишава глас.
— Между другото, какво става с Ханес? Не се преструвайте, че не съществува. Е, как е той? Какво прави? Къде се изгуби напоследък?
— Моля те, Юдит, не започвай тази тема — плахо се намеси Герд.
— Но защо? От месеци се занимавам само с нея!
— Много отдавна не сме го виждали — каза обидено Валентин. — Сега доволна ли си?
Не беше доволна, а разгневена.
— Виждайте се с него колкото пъти искате. Играйте тенис, заживейте в едно жилище, ако щете. Само не увъртайте, когато ви питам. Е, как е той? Защо са го приели в болница? И каква е тази мистериозна болест?
— Болница ли? — промърмори учудено Валентин. После добави с още по-тих глас: — Мистериозна болест?
— Скъпа Юдит — намеси се отново Герд.
Тя избута ръката му от рамото си.
— Ханес иска единствено да те забрави. Повярвай ми, полага огромни усилия. Надява се и ти да го забравиш. Убеден е, че така е най-добре за двама ви.
— Дори обмисляше да се премести в друг град — уточни Лара.
— Чудесна идея — заяви Юдит. — По-добре да действа.
— Юдит, защо говориш с такава злоба? Какво толкова ти е направил? Той просто те обича.
— Да ви кажа ли какво ми е направил? Ето това!
Показалецът й обходи всеки един от тях.
— А също и това! — Юдит посочи себе си. — И продължава да го прави.
Повечето гости забиха поглед в празните чинии от десерта. След малко се чу затръшване на врата.
4
В нощта на шестия ден, откакто Ханес не се бе обадил на Юдит, тя за пръв път чу гласа му. Лежеше по гръб на канапето в дневната, огряна от златистата светлина на ротердамския лампион, и чакаше клепачите й да се затворят. Предишните вечери този метод й бе помогнал да си извоюва поне няколко часа сън, преди зората да я избави от кошмарните сенки.
Първоначално Юдит чу звуци, напомнящи огъването на ламарина в някоя пещера. После долови нечий шепот. Той постепенно прерасна в мърморене, което все повече се усилваше. И накрая тя разпозна неговия глас, да, нямаше никакво съмнение. „Цялата тази навалица — каза Ханес, както при първата им среща в супермаркета. Думите му отекнаха в стаята. — Тази навалица, тааази навааалица, тааазиии навааалииицааа…“ Юдит веднага проследи реакцията си. За своя изненада не се поддаде на паника, дори напротив. Гласът й беше познат, толкова отдавна го носеше в себе си. До този момент го бе потискала като мъчителна тайна, но сега той най-сетне напираше да излезе навън, за да се върне на мястото си — при Ханес. Юдит не помръдваше. Стараеше се да диша едва доловимо, за да не изпусне нито дума от казаното. „Сигурно ви е заболяло много — продължи гласът. Явно имаше предвид настъпването по петата й. — Надявам се, че не ви притеснявам.“ Беше казал това, когато за пръв път бе застанал под светлината на кристалния полилей от Барселона. „Надявам се, че не ви притеснявам, не виии притесняяявам, прииитееесняяявааам…“ Не, не я притесняваше, успокояваше я. Тя се отпусна. Обзе я умора. Накрая чу само: „Лека нощ, скъпа. Скъъъпа, Скъъъпааа…“ После всичко наоколо утихна и потъна в мрак.
На следващата сутрин Юдит се чувстваше така, сякаш страдаше от тежък махмурлук. Имаше силно главоболие и изпитваше известно смущение от среднощното си преживяване. Възприемаше го като първия сериозен гаф на мозъка си. Не беше просто някакъв сън, тъй като в будно състояние човек винаги знаеше дали е сънувал, или не. А Юдит не бе сигурна. За пръв път й се случваше подобно нещо.