След обаждането не я свърташе вкъщи. На стълбището забеляза, че още е по пижама и чехли. Внимавай, Юдит, сега не е моментът за глупави грешки! Тя се прибра в апартамента, наплиска лицето си със студена вода, нанесе плътен слой тъмночервено червило върху устните си и облече дрехите от предишния ден. Скри бучащата си глава под лилава вълнена шапка, прекрачи прага на жилището и заключи вратата.
При втория си опит успя да излезе навън. Оскъдната мъглява светлина подразни очите й и тя си сложи слънчеви очила. Хората около нея издаваха странни звуци, движеха се като на забавен кадър и до един изглеждаха навъсени. Отначало Юдит си помисли, че просто я избягват, но после усети враждебното им отношение. Децата я зяпаха втренчено и правеха злобни гримаси. Жените се подиграваха на външния й вид и я обиждаха. Мъжете й хвърляха похотливи погледи, сякаш всеки момент щяха да я завлекат в храстите и да разкъсат дрехите й.
За пръв път мярна Ханес на трамвайната спирка, но когато се приближи до него, разбра, че се е припознала. С каква ненавист я изгледа този мъж! По-добре се премести на отсрещния тротоар, Юдит, там ще си в безопасност. Никой няма да ти причини зло.
Но враговете бяха бдителни и продължиха да я следват. Враговете никога не остават на едно и също място. Ти си по-бърза, Юдит, ти ги превъзхождаш. Хайде, скъпа, пресечи отново улицата! Ханес? Той понечи да я хване, но веднага отдръпна ръката си. Беше някакъв непознат, който я стрелна злобно с очи. „Мразиш ли ме?“ — попита тя. „Да те мразя? Скъпа, не съзнаваш какво говориш.“ Минувачите я бутаха. Юдит се опитваше да се защити, доколкото можеше. За миг избяга на отсрещния тротоар, после пак се върна обратно. Постоянно се движеше на зигзаг — така отровните змии нямаше да я докопат. „Пресечи още веднъж, за да се отървеш окончателно от тях. Пази се от шумните автомобили!“ Беше твърде късно. Този път не успя да се измъкне. Враговете се надвесиха над нея. Ханес стоеше сред тълпата и й махаше. Беше тъжен. Юдит отново го бе изоставила. „Определено няма да се изгубим от поглед“, каза тя. „Със сигурност няма, скъпа.“
Някой я хвана за ръката. Всички наоколо мълчаха. „Колко пъти съм ти казвала да внимаваш с колите?“ Най-после един глас от миналото — още от времето, когато Юдит беше малко дете.
Десета фаза
1
— Какво си направила, дете? — попита майка й, която бе седнала до леглото.
Юдит присви очи. Тепърва трябваше да свикне с бялата неонова светлина.
— Колко е часът? — поинтересува се тя. — Досега ли съм спала?
Към тях се присъедини руса медицинска сестра с грозна захапка. Разгледа набързо медицинския картон на пациентката, премери пулса й и се усмихна изкуствено.
Беше петък и наближаваше обяд. Юдит научи, че е била приета в четвъртък сутринта с диагноза „остра шизофренична психоза“. Преди това била обикаляла безцелно квартала, държала се грубо със случайни минувачи и говорела несвързано. На няколко пъти пресякла улицата, без да се съобразява с движението. Накрая я блъснала кола. За щастие се бе разминала само с леки охлузвания по крайниците и порезна рана на главата. Лекарят от бърза помощ веднага бе наредил да я настанят в психиатрична клиника.
— Какво се е случило, дете? Какво ти има?
— Стига си се вайкала, мамо. Нали всичко е наред — отговори Юдит.
Чувстваше се като новородена, но по един доста неприятен начин. Беше смачкана и напълно изтощена, а на всичкото отгоре бе принудена да понася спарения болничен въздух, в който се носеше миризмата на телешки гулаш и пеницилин. Ярката стерилна светлина я заслепяваше. Тя още не бе дошла на себе си, но изпитваше безкрайна умора, въпреки че очевидно бе спала почти двайсет и четири часа. А ето че сега я очакваше най-голямото предизвикателство в живота й — трябваше да успокои мама.
В стаята влезе млад лекар, чиито очи имаха различен цвят. Тъмното определено отиваше повече на лицето му. За съжаление Юдит не можеше да разчита на подкрепата му. Според него най-вероятната причина за нервния срив се криеше във физическото й изтощение — комбинацията от стрес, безсъние, нередовно хранене, липса на витамини и т.н.