— Понякога човешкият мозък просто не издържа и започва да ни погажда номера — обясни той.
— За бога, защо не се храниш, дете? — попита майка й с трагичен глас.
— Мамо, моля те! Не виждаш ли, че тук ми дават храна през тръбички? Така е много по-удобно. Дори нямам нужда от прибори.
— А защо не спиш? Какво правиш нощно време?
— Секс, мамо, не спирам да правя секс!
Лекарят й намигна с по-малко симпатичното си светло око.
— И кога ще мога да изляза от тук? — поинтересува се Юдит.
— Току-що дойдохте, а вече искате да си ходите — престори се на обиден той. — Не, не. Ще останете при нас известно време.
След това се обърна към майка й, която прие думите му с тихо въодушевление.
— Ще се постараем да нахраним добре дъщеря ви. А после ще проверим къде се е загнездил червеят в главата й.
Метафората не прозвуча нито приятно, нито окуражаващо, но мама кимна в знак на задоволство.
— А сега пациентката се нуждае от пълно спокойствие — заключи лекарят.
Четири очи с три различни цвята се втренчиха в майката на Юдит. Но тя не схвана намека и остана до леглото още половин час.
2
В неделя следобед Лукас Винингер и жена му бяха поканени на кафе при Юдит. Поради организационни причини срещата се проведе в стаята за посетители на психиатричната клиника, наричана от всички „кафене“. Двамата пристигнаха без Сибиле и Виктор. Навярно искаха да им спестят гледката на лудата леля Юдит и приятелите й по съдба.
Лукас и Антония седяха чинно един до друг, подобно на двойка състезатели по фигурно пързаляне, които очакват с нетърпение съдийските оценки. Разказаха невероятно забавни истории от провинцията и предадоха на пациентката сърдечни поздрави и благопожелания от всички хора, които тя бе виждала поне веднъж в живота си. Зададоха й изключително тактични въпроси, като внимателно избягваха деликатната тема „психоза“.
Когато разговорът вече клонеше към своя край, Юдит успя да преодолее вътрешната си уравновесеност, предизвикана най-вече по медикаментозен път, и уж случайно попита Лукас:
— Разбра ли нещо за Ханес?
— Да — отвърна изненадващо Антония, която сякаш сама се учуди на признанието си.
Юдит изведнъж осъзна защо Лукас е в компанията на жена си и се държи толкова странно. Нямаше и помен от мъжа, който й бе обещал да я подкрепя при всички обстоятелства.
— Юди, не искахме да ти го казваме по телефона — извини се Лукас.
— Колко тактично — заяви Юдит. — По-добре в психиатрията!
— Миналата седмица той дойде при мен — продължи Антония.
— При теб ли?
— Да, и аз останах много учудена, но Ханес просто се появи на вратата.
— Ясно, значи си е все същият.
— Не, изобщо не е така!
Антония направи кратка пауза, след което добави тихо:
— Юдит, двете с теб не се познаваме добре.
— Съгласна съм — отвърна Юдит. Постара се отговорът й да прозвучи неутрално и се въздържа да стрелне с очи Лукас.
— Може би гледната точка на един страничен наблюдател като мен…
— Знам какво имаш предвид. Хайде, изплюй камъчето!
— Юдит, никога повече не бива да се страхуваш от този мъж! Никога!
— Това ли е искал да ми предадеш? — попита тя, като се престори на отегчена.
— Не, Юдит, такава е личната ми преценка след разговора с него. Подобно нещо се забелязва лесно. Просто се усеща. Казвам ти го като…
— Страничен наблюдател.
— Юди! — намеси се Лукас.
Той улови нежно лявата й ръка, сякаш бе репетирал сцената пред огледалото. Жалко, че Антония не прояви дори капчица ревност.
— Юди, искаме да ти помогнем да се пребориш с натрапчивия образ, който си създала в главата си. Крайно време е да се отървеш от него. Той те изяжда отвътре, натъжава те, изпива силите ти. Затова се разболя.
— Всичко се гради върху една заблуда, една напълно погрешна преценка на ситуацията — изтъкна Антония.
Ето че и в думите си се проявяваха като еднояйчни близнаци.
— Ханес не ти желае злото, Юдит! — продължи сестричката.
— Наистина, дори напротив — вметна братчето.