— Той ще направи всичко по силите си, за да се възстановиш — добави сестричката.
— Момент! — прекъсна ги Юдит.
Отново бе възвърнала силата на гласа си.
— Ханес откъде знае, че не се чувствам добре?
— Юди, състоянието ти отдавна не е тайна за никого — отговори Лукас. — Всички са наясно с положението и се притесняват за теб. Али, Хеди, цялото семейство, приятелите ти. Хората, които те носят в сърцето си.
— Но аз не искам Ханес да ме носи в сърцето си. Защото Той Определено Не е Мой Приятел!
Медицинската сестра с грозната захапка също разбра за какво става дума.
— И никога няма да бъде, независимо колко агитатори изпрати до болничното ми легло.
Юдит дръпна ръката си и се обърна към Лукас.
— Жалко, че и ти стана негов застъпник. Мислех си, че поне Ти си на моя страна.
Тя стрелна с очи Антония.
— Юди, аз Съм на твоя страна. Защото в случая не съществува друга. Моля те, опитай се да го разбереш. Само така ще излезеш от кашата, в която си затънала!
— Добре, добре. Приключихме ли с терапията?
Юдит се насили да се усмихне. Медицинската сестра явно само бе чакала този сигнал.
— Ако обичате, време е!
Тя посочи с пръст китката си, на която не се виждаше часовник.
— Юди, ако искаш, утре ще дойда пак, за да поговорим на спокойствие — предложи Лукас.
После отново взе ръката й, което й подейства добре — въпреки или заради присъствието на Антония.
— Благодаря, но наистина не е необходимо — отвърна възможно най-любезно Юдит. — Разбрах всичко. Все пак се радвам, че дойдохте!
Едва ли щеше да каже последното, ако не беше под влиянието на инжекции и медикаменти.
— Обади ми се, ако имаш нужда от приятел — заяви Лукас. — Винаги съм на твое разположение.
Антония кимна в потвърждение на думите му. Разговорът завърши с четири целувки по бузите на Юдит — две сърдечни и две по-сдържани.
3
Във вторник се състоя първата й среща с Йесика Райман — дребничка жена, която наближаваше четирийсетте и тежеше едва петдесет килограма, но очевидно беше доста компетентен психиатър. Тя седеше пред огромен компютър и въвеждаше данните на Юдит от някакъв списък с още пет-шест имена.
— Кои са останалите? — попита Юдит.
Райман се усмихна дяволито и отговори:
— Пациенти със сходна медицинска история, директно от интелигентния ни архив.
Страхотно, помисли си Юдит. Ето че и тя пишеше „медицинска история“. Нейният случай също щеше да попадне в архива. Лекарката разгледа резултатите от проведената електроенцефалография, проследи всички диаграми и таблици, след което поклати разочаровано глава и погледна състрадателно Юдит.
— Ужасна скука! Липсват церебрални увреждания, смущения, необичайни събития и инциденти. Нямате и наследствена обремененост заради някоя луда баба. Абсолютно нищо.
Психиатърката веднага спечели симпатиите на Юдит. Обясни й, че шизофреничната психоза всъщност не е нищо сериозно. Един на всеки сто души страдал от нея поне веднъж в живота си.
— Нормално е да не я възприемате като нещо сериозно — каза Юдит. — Нали се занимавате само с въпросния „един на сто“.
Райман се засмя сърдечно. Явно досега не бе чувала тази шега.
Все пак се радваше да съобщи на Юдит, че всеки четвърти пациент с подобно заболяване не изживява повторно бягство от реалността.
— Така че ако вземате послушно предписаните невролептици преди или след миене на зъбите (но никога по време на това), със сигурност ще станете част от позитивната статистика!
Юдит се радваше, че е попаднала на свестен лекар. Скоро обаче разговорът придоби по-неприятен оттенък — тя за пръв път трябваше да разкаже за „инцидента“.
— Съжалявам, но си спомням съвсем откъслечно случилото се — започна да се оправдава Юдит.
— Още по-добре — отвърна Райман. — Страшно обичам пъзели. Понякога ми отнема цели седмици да ги наредя. Продължете, слушам ви!
— Вечерта преди инцидента не можах да заспя. После нещата ми се губят.
— Защо?
— Защо какво?
— Защо не можахте да заспите?
— Сигурно не съм била достатъчно уморена.
— Или пък сте чували гласове?
— Какво ви навежда на тази мисъл?
— Подобен сценарий е често срещан при един на сто души.