— В такъв случай ще трябва да ви разочаровам. Не чувах Никакви гласове. Вероятно заради това… не успях да заспя.
Йесика Райман потърка доволно ръце.
— Харесва ми — заяви тя. — Най-сетне нещо различно! А после?
— Какво после?
— Какво се случи на следващия ден?
— Бях напълно съсипана и изтощена, но в приповдигнато настроение, като в транс. Не съм напълно сигурна, но се чувствах така, сякаш някой ме направлява от разстояние.
— Какво ви тревожи?
— Хм, трудно ми е да преценя — излъга Юдит.
Все пак двете не бяха толкова близки.
— Проблеми в работата?
— Определено не — засмя се Юдит.
— Тогава в личния живот?
— От доста време нямам такъв.
— Хората, които го твърдят, често водят изключително интензивен личен живот. Разбира се, той се върти изцяло около самите тях — каза Райман и добави леко нетърпеливо: — Е, ще ми кажете ли кой е причинителят? Майка, баща, настоящ или бивш приятел, любовник, неговата съпруга, домашният му любимец? Може би всички заедно? Кой ви изнервя? Какво ви тормози? Защо страдате?
Юдит сведе глава и се престори на замислена.
— Добре, няма значение, това си е Вашият личен живот — заяви любезно Райман. — Значи в даден момент сте напуснали жилището си. Какво си спомняте после?
— Много хора, които са се надвесили над мен. В объркването си съм скочила пред някакъв автомобил.
— Кой ви тласна към него?
Юдит трепна. Въпросът беше потресаващо точен и недискретен.
— Нечии гласове? — настоя Райман.
Тъй като Юдит мълчеше, тя продължи да задълбава.
— Гласове, които ви даваха заповеди?
— Не, не бяха заповеди — отвърна Юдит. — По-скоро препоръки.
Райман се засмя, с което леко разведри обстановката.
— И какво ви препоръчаха?
— Да пресека улицата.
— Съветът не е особено добър.
— Вече ми е известно — каза Юдит. — Другия път просто няма да ги послушам.
На моменти разговорът наистина я забавляваше.
— След малко приключваме — обеща Йесика Райман.
Юдит се досещаше какъв ще бъде следващият въпрос.
— Чии бяха гласовете?
Да, разбира се. Юдит въздъхна.
— Трудно ми е да определя. Беше нещо като смесица от гласове на близки, роднини, непознати хора…
— Добре, да забравим това — заяви Райман, сякаш бе прозряла лъжата. — Сега ще ви оставя да си починете и да се насладите на вкусната храна в болницата.
Преди да излезе, лекарката огледа Юдит от глава до пети и добави загрижено:
— Аз също имам препоръка за вас.
— И каква е тя? — попита Юдит.
— Не се затваряйте в себе си. Доверете се на онези, които ви обичат. Подновете контакта с приятелите си. Човек никога не може да преодолее сам психичните си проблеми. Изолацията е най-сигурната предпоставка да се превърнете завинаги в „един на сто“.
4
В петък Юдит бе свободна да се прибере вкъщи. Но като се изключеше отвратителното безкофеиново кафе — там дори алкохолът беше безалкохолен, — от ден на ден клиниката започваше да й харесва все повече. Ето защо тя удължи до понеделник престоя си, през който вече бе качила четири килограма. Решението й зарадва младия лекар с различните на цвят очи, който отдаде желанието й да остане на собствената си личност и чувствително съкрати интервала между визитите си. Иначе казано — беше й хвърлил око. За съжаление погрешното.
Юдит взе присърце препоръката на Райман и скоро превърна психиатрията в място за срещи. Започна да кани един след друг всичките си приятели, а те я обсипваха с безброй комплименти. Не спираха да я хвалят колко добре изглежда, колко радостен, безгрижен и отпочинал вид има, колко лъчезарна е усмивката й и колко съблазнително й стои късата бяла нощница. Подкрепата им я мотивираше и почти я хвърляше в еуфория. До момента едва ли някой се бе възстановявал толкова бързо в психиатрична клиника.
Изведнъж тя отново бе готова да изслушва проблемите на околните — всички онези досадни ежедневни грижи, които човек постоянно се опитва да избута настрани, но никога не успява да преодолее напълно. Скоро и Юдит щеше да се ядосва на нищожни дреболии — изчерпани торби за смет, рояци от мушички над фруктиерата, чорапи, които след прането са сменили партньора си и не си пасват по цвят или материя.