Добре, добре, Али, няма нужда да викаш. Ей сега идвам. Само да си взема слънчевите очила и шапката. Не се нуждая от яке, мамо, няма да настина. Горещо ми е, няма да се разболея. Да, аз ще се грижа за Али! Ето я снимката му. Пиронът ще остане на стената, но Али идва с мен. Ще излезем на чист въздух. Просто ще си поиграем малко, мамо. Ще бъдем в парк „Райтхофер“.
Поставям ключа в ключалката. Отварям вратата. Навън вече е светло. Почакай, Али, не тичай напред. И не блъскай хората. Да, те са стражари и апаши, но не си играят, а са напълно сериозни. А вие стойте настрана от Али — той е малкият ми брат! Това е неговата снимка. Не гледайте така лошо! И не ни докосвайте, отиваме в парка!
Най-сетне стигаме до дърветата, но пейката е заета. Ще легна в тревата, чувствам се леко замаяна от чистия въздух. Не бива да се претоварвам. Али, къде си? Скри ли се вече? Ела тук, Али, искам да си почина малко. Тичах прекалено дълго и краката ми натежаха.
Али? Али, ела тук! Не е смешно. Не бива да се криеш толкова дълго. Играта свърши. Али? Али? Аааалииииии? Извинете, виждали ли сте брат ми Али? Не, не ми трябва яке, няма да се простудя. Просто съм леко замаяна и изгубих брат си.
Ехо, вие там? Да не оглушахте? Защо бягате от мен? Не, вие сте ненормални! Всички до един! Вие ми се свят, лошо ми е. Какво ме зяпате? Само си почивам.
Този мъж ми се струва познат. Ханес? Ханес? Ти ли си? Господ те изпрати при мен! Благодаря, не ми е студено. Не, Ханес, не плача. Изгубих Али от поглед. Трябва да ми помогнеш… Намерил си го? Добре ли е? Мама много ли ми е ядосана? Не, няма да се тревожа. Толкова съм щастлива, благодаря ти много… Да, обещавам. Само ме изведи от тук, не мога да понасям начина, по който ме зяпат хората. Не, не се боя от инжекции… Да, моля те, остани! Имам нужда от теб! Този път трябва да останеш.
Дванайсета фаза
1
Мръснобялото шкафче беше част от обзавеждането на психиатричната клиника, а в леглото до него за съжаление лежеше тя. Първото й прозрение върху звукоизолиращия под на болничната стая бе толкова потискащо, че Юдит предпочете отново да заспи — в пълен унисон с действието на успокоителните.
Второто й пробуждане се случи много по-късно и не беше нито хубаво, нито лошо. Струваше й се, че се намира в паралелен свят. Може би постепенно трябваше да се примири с това чувство, вместо непрекъснато да му се противопоставя.
Ханес. Да, до леглото наистина седеше Ханес. Усмихваше се с неестествено белите зъби на баба си, които придаваха на лицето му странно сияние. После намигна дружелюбно на Юдит и успя я да откъсне от медикаментозния й зимен сън. В защита на неговото присъствие бе редно да се отбележи, че той някак съумяваше да удържи майка й, която вече бе заела страдалческа поза и само чакаше дъщеря й да проговори.
— Здравей, какво правиш тук? — промълви Юдит и направи бегъл опит да му се усмихне съзаклятнически.
— Аз те намерих — отвърна Ханес с неуместна комбинация от гордост и възхищение.
— Вдигнал те е от земята и те е завел в болница — заяви майка й с далеч по-неутрален тон.
— Но как…
— Чист късмет — прекъсна я той, нетърпелив да изясни въпроса.
В неделя сутринта се бил чул по телефона с Герд, който се притеснявал за Юдит, тъй като не отговаряла на обажданията му. След като изразил съжаление, че Ханес не бе успял да дойде на чудесната вечеря, му разказал как тя изведнъж се почувствала зле. И тъй като Ханес имал работа в нейния квартал, Герд го помолил да отиде до тях и да й звънне по домофона. Предположил, че Юдит най-вероятно не си чува джиесема. На Мерцщрасе, до парк „Райтхофер“, обаче Ханес се натъкнал на малка група хора. Били скупчени около някаква жена, която лежала на тротоара и очевидно се нуждаела от помощ.
— Това беше ти — каза той по-скоро възторжено, отколкото ужасено. — Ето как те открих.
— Дете, какво правиш…
— Мамо, моля те, наистина не съм в настроение…
— Разхождаш се полугола по улиците и предизвикваш съдбата…
— Юдит, след малко ще те оставим да си почиваш — успокои я Ханес и сложи ръка върху рамото на майка й. — Не искахме да бъдеш сама, щом се събудиш. Трябва да знаеш, че до теб винаги ще има някой, когато не ти е добре.
Без да поглежда майка си, Юдит се досещаше какво е изражението й. Единствено заради него никога нямаше да обикне Ханес.
— Много мило — промълви тя.