— Не си спомням нищо. След като съм излязла от жилището, всичко ми се губи.
— Какъв е първият ви спомен след това?
— Как се събуждам в болницата.
— Доста късно, не мислите ли?
— И все пак навреме.
— Имате право. Много ми е забавно с вас.
— И на мен с вас — отвърна Юдит.
И двете бяха искрени. Лекарката се изправи, хвана Юдит за раменете и пое дълбоко въздух като гимнастичка, която се засилва към успоредката. После изложи заключителната си аргументация:
— Вие не сте типична пациентка, защото проявявате самоирония въпреки ситуацията, в която се намирате. Това не се вписва в картината на заболяването ви. Също така сте доста своенравна и не приемате външна намеса. Трудно ще разплетем възела в главата ви, вие просто не допускате никого до себе си. Бих искала да ви дам един практически съвет. Потърсете първоизточника на проблема! Върнете се там, където е започнало всичко. Моите високоуважавани колеги психотерапевти с готовност ще ви помогнат. Този път няма да ви позволя да си тръгнете, преди да получите помощ.
Юдит не знаеше какво да отговори, затова само кимна.
— И моля ви — извика Райман след нея в коридора, — след като ви изпишат, вземайте редовно хапчетата си. Не моите, а Вашите. По възможност всеки ден и в точната доза. В противен случай скоро ще станем свидетели на третата част от приключенията ви.
3
Откакто го бе видяла да седи с майка й до болничното легло, Юдит спря да се бои от него. Вече се страхуваше от самата себе си, което не направи нещата много по-приятни. Явно Ханес й служеше единствено за основа, върху която да проектира налудничавите си мисли. И макар той окончателно да бе изчезнал от натрапчивите й представи, зад ъгъла дебнеше негов достоен заместник. По всичко си личеше, че „червеят“ в главата й е прераснал в огромен възел, който от ден на ден се затягаше все повече. Как изобщо щеше да се върне до първоизточника на проблема, до началната нишка на възела, до първата крачка от пътешествието из този ужасен лабиринт?
Юдит се чувстваше най-добре, когато примирението й отстъпваше място на апатията. За щастие персоналът в клиниката разполагаше с всевъзможни средства за поддържането на подобно състояние. Колкото повече лекарите и сестрите се притесняваха за здравето й, толкова по-спокойна ставаше Юдит, защото съзнаваше, че ще лежи още дълго в болничното заведение. Едва ли съществуваше по-успешен начин да се защити от себе си.
След няколко дни тя отново започна да приема посетители в белия си едностаен апартамент, чийто оскъден интериор бе надзираван от един окаян филодендрон. Герд и останалите неотклонно вярваха във възкръсването на старата Юдит или поне играеха ролята си изключително професионално. Пациентката им се отблагодаряваше с усмивка, като се стараеше да не изглежда толкова измъчена, колкото се чувстваше.
Нощите в клиниката минаваха без изненади, макар че впоследствие, на събуждане, дълбокият сън винаги й се струваше леко изкуствен. Но поне гласовете в главата й бяха временно заглъхнали. Единствено кристалният полилей от Барселона не напускаше мислите й. В даден момент Юдит си спомни как се казва клиентката, която бе отнесла съкровището й — Изабела Пермасон. Защо си въобразяваше, че някъде е чувала или виждала това име? Тъй като въпросната загадка бе последната в досегашния й живот, тя с удоволствие разсъждаваше над нея и се радваше, че не успява да я разреши. През тези кратки фази на размисъл Юдит усещаше, че мозъкът й все пак продължава да работи. В останалото време я обземаше безкрайно душевно затишие, което рядко се издигаше над матрака на болничното й легло. А тя предпочиташе да остане там завинаги.
4
Първият светъл лъч в млечнобялата унесеност на ежедневието й беше Бианка.
— Момиче, от теб направо струи живот — промърмори Юдит с тона на старица, която лежи на смъртния одър.
— За съжаление не мога да кажа същото за вас — отвърна Бианка. — Изглеждате напълно съсипана. Според мен се нуждаете спешно от чист въздух. И от фризьор.
Стажантката никак не беше за завиждане, тъй като майката на Юдит бе поела управлението на магазина в нейно отсъствие.
— Много ли ти е тежко с нея? — попита Юдит.
— Не, изобщо — заяви Бианка. — Двете си приличате в доста отношения.
— Ако чуя още един такъв комплимент, ще те изгоня.