— Нямам представа, мамо. В момента съм много уморена.
— Не мога да те оставя самичка в това състояние.
— Напротив. И бездруго искам единствено да спя.
— Нуждаеш се от човек, който да се грижи за теб.
— Не, мамо, нуждая се от спокойствие.
— Ще се преместя да живея тук.
— Не говори такива неща. Знаеш, че съм психично лабилна.
— Днес ще остана с теб. Утре ще го обсъдим отново.
— Добре, мамо, лека нощ.
— Но, дете, часът е едва четири следобед. Нима сънуваш?
Тринайсета фаза
1
През следващите няколко седмици Юдит дори не можеше да помисли за работа. Всъщност не мислеше за каквото и да било. Трябваше само да взема предписаните й лекарства сутрин, обед и вечер. Чувстваше се длъжна да го прави — в името на прекалено загрижените си приятели, майка си, медицинската наука и самата себе си. Винаги пиеше по едно допълнително от белите хапчета. Първо, те бяха изключително малки и второ, благодарение на тях Юдит се чувстваше така, сякаш отпуснатите й мозъчни клетки се потапят в прохладен планински поток.
Към безбройните безсмислени дейности у дома спадаха и трите посещения седмично на Артур Швайгхофер, симпатичен, небрежно облечен и необвързан психотерапевт, ангажиран от Герд. Тя се възхищаваше на търпението, с което той разговаряше с нея на всякакви теми — само не и за проблемите й, които и бездруго никой не можеше да дефинира. Ако някога успееше да разплете възела в главата си, макар и дълбоко да се съмняваше в това, Юдит щеше да предприеме ветроходно околосветско пътешествие с Артур. Съдейки по думите му, той бе истински любител на приключенията. Ето защо тя обичаше да го слуша с часове.
За да може по-лесно да понесе живота у дома, Юдит предпочиташе да не остава сама нощем. В началото приятелите й се редуваха. За Лара например най-удобният ден беше вторник, защото тогава Валентин ходеше на боулинг, а тя трудно издържаше алкохолните изпарения в леглото им. Ето защо пренощуваше в апартамента на Юдит и без да подозира, я предпазваше от гласовете.
През уикенда идваше ред на мама и Юдит автоматично увеличаваше дозата на белите таблетки. Майка й се стараеше да изглежда така, сякаш възприема престоя при любимата си дъщеря като своеобразна ваканция. Но изкривената й усмивка и напрегнатите бръчки по челото й издаваха факта, че тя се смята за лош родител, който, вместо да се отдаде на заслужен отдих, се е нагърбил с досадната задача да управлява магазин за лампи и да се грижи за побърканото си дете.
В много кратки мигове през деня Юдит успяваше да активира мозъка си и да се замисли над състоянието си. Опитваше се да се придържа към призива на Йесика Райман и да открие първоизточника на своя проблем, за да може да разнищи сложния възел в главата си. Но тя бързо се оплиташе в мрежата от детски спомени и случки от пубертета. Мозъчните й клетки скоро прегряваха и Юдит се чувстваше принудена да прекрати търсенето, след което веднага се потапяше в прохладния планински поток.
2
Юдит окончателно бе успяла да осъществи очаквания обрат в отношенията им. Сега Ханес несъмнено се намираше на нейна страна. На няколко пъти й бе изпратил кратки съобщения, за да предложи помощта си. А отскоро бе започнал да я посещава най-редовно — факт, срещу който Юдит изобщо не се съпротиви. Не само защото отдавна бе спряла да се съпротивлява, но и защото Ханес се отбиваше предимно през уикенда и чудесно неутрализираше присъствието на майка й. Освен това компанията му имаше изключително благотворно влияние върху Юдит.
Тя не разбираше много от хомеопатия, но знаеше, че този вид лечение се изразява именно в приемането на малки дози от веществото, което е причинило самото заболяване. Ханес притежаваше абсолютно същия глас като онези сюрреалистични демони, които постепенно я бяха тласнали към лудостта. Достатъчно й беше да го слуша как говори с майка й за планиране на пространството, статика, строителни материали и дизайн на кафе машини, за да прогони духовете и да се почувства поне отчасти нормална. А и истинският Ханес разполагаше с далеч по-богат речников запас от призрачния му двойник, който постоянно бе повтарял три-четири изречения.