— Стига да ми позволят — произнесе мрачно тя. — Сега вече може да се очаква всичко.
— Ако го направят — заяви Карен, — ще си имат сериозни неприятности.
„Виж, в това се съмнявам — помисли си Ланиер. — Силата е на тяхна страна. Решили са да играят по свои правила и ще го сторят.“
Трите летателни апарата изчакваха безстрастно решението им. Слънцето блестеше по металните им обшивки. Рам Кикура вдигна мокрия кичур от челото си.
— Няма какво да стоим тук като наказани деца — предложи Ланиер. — Сенаторе, благодаря, че ме изслуша. Ако имаме още една възможност да поговорим…
— Моля, качете се незабавно в совалката — прогърмя познатият глас.
Ланиер хвана ръката на жена си.
— Довиждане — каза той на сенатора и Рам Кикура. — И успех. Съобщете на Корженевски и Олми за това, което става тук.
Рам Кикура кимна. Качиха се на совалката и вратата зад тях се затвори.
42.
Пътят, Усъвършенствана Гея
Намираха се в лабиринт от блестящи зелени линии, покриващи изцяло повърхността на Пътя. Сферата се носеше високо над тях с такава невероятна скорост, че Рита едва успяваше да следи промените наоколо. Не след дълго почувства, че й призлява.
— Лошо ми е — рече тя на Тифон. Придружителят хвана ръката й — за първи път я докосваше. Усещането беше приятно и топло, макар донякъде неубедително. Изведнъж Рита почувства, че краката й се подкосяват. Отпусна се на колене, очаквайки Тифон да направи нещо за нея и да прогони нетърпимия световъртеж. Но той просто си стоеше до нея и я наблюдаваше. Подпираше я, колкото да не падне по гръб. Тя сдържа един напън за повръщане и стисна очи, търсейки поне мъничко утеха в тъмнината.
След като постоя така, се почувства по-добре. Поне вече не й се виеше свят.
— Ако сте жадна, изпийте това — предложи й Тифон.
Тя отвори очи и забеляза стъклена чаша с прозрачна течност в ръката му. Взе я и отпи предпазливо. Вода и нищо друго — доколкото можеше да определи. Почувства разочарование. Очакваше да е някакъв чудодеен еликсир. Все пак си оставаше загадка откъде се е взела чаша с вода в празната сфера… Кой знае защо, си представи как Тифон отваря тайно чекмедже в тялото си и изважда отвътре чашата, а после плюе в нея. Тя затвори очи, почувствала нова вълна на прилошаване.
Като се възстанови, се надигна, подпирайки се на перилата, и върна недопитата чаша. За да не гледа навън, проследи скришом как ще постъпи Тифон с нея.
Просто я държеше. Нищо повече. Рита потрепери, събра сили и надникна през прозрачната стена. Бяха се спуснали ниско над повърхността и се носеха — следвайки посоката на зелените линии — към една бяла кула. Доколкото можеше да прецени от разстояние, кулата не бе по-висока от Александрийския фар, но затова пък изглеждаше по-масивна. Все пак в мащабите на Пътя и най-грамадните сгради приличаха на джуджета.
Вниманието й бе привлечено от мигаща светлина по-нататък в гърлото на Пътя. Тя прикри очи, въпреки че сиянието на плазмената тръба не бе заслепяващо, и примижа, за да фокусира поглед към движещото се петънце. То също бе обкръжено от светлинен ореол и се носеше с огромна скорост в тяхна посока.
Рита неволно отдръпна глава, когато светещият предмет се озова точно над тяхната сфера. Оказа се, че това е огромна призма, озарена в цветовете на дъгата, също като предишната. Тъкмо когато си помисли, че двете призми ще се сблъскат като локомотиви, пътуващи по една и съща линия, титаничните светещи геометрични фигури преминаха една през друга като гигантски призрачни видения, после всяка продължи необезпокоявана по пътя си.
Патрикия никога не й беше разказвала за тези неща.
— Ще полудея — прошепна тя и погледна към Тифон.
— Сама избрахте този маршрут. Никой от мен не минава често оттук.
Тя се зачуди на странния израз, сетне реши, че гледката навън все пак ще е по-малко смущаваща от онова, което бе искал да каже Тифон, и вдигна очи.
В кулата не се виждаха никакви проходи. Въпреки това сферата премина право през стената на един от заоблените дискове, озова се в огромно затворено пространство, из което плуваха най-различни обекти и след това пресече още една стена. После се заспускаха в овална шахта със стени в яркозелен цвят. Далеч под тях се виждаше прозорец от изпъкнало като лупа стъкло. Зад прозореца се мярнаха разкривени очертания на лазурно море, синьо небе и сивкави облаци — всичко това толкова приличаше на Гея! Тя задържа дъх, едновременно невярваща и изпълнена с надежда, че най-сетне е дошъл краят на кошмара.