— Да, сер. Ако имам възможност. — Тапи благодари на Карен за гостоприемството и се сбогува.
Двамата го изпратиха до верандата и проследиха излитането на совалката.
— Приятно момче — промърмори Ланиер, когато сребристото й тяло се изгуби в небето. — Но и той е с тях. С цялото си сърце и душа.
— Син на баща си — и на майка си — отвърна Карен.
Ланиер я целуна по челото.
— Какво ли представление ни е подготвил тази вечер старият магьосник? — рече той и погледна към небето.
— Ще донеса одеяла — досети се Карен. Ланиер не я чу, беше потънал в мисли. Скоро Корженевски — и може би частица от Патриша Васкес заедно с него — отново щяха да започнат своята странна игра с духовете на вселената. Карен се върна и опъна одеялото на тревата.
— Нищо няма да пропусна — каза тя. — Може и да са гадни копелета, но са невероятно умни. Ланиер кимна и я хвана за ръката.
— Обичам те — рече той и почувства, че очите му се изпълват със сълзи.
Тя само опря глава на рамото му.
Рано на следващата сутрин Ланиер написа в бележника си: „Видяхме осветената част на Шишарк, ниско на северозапад, обгърната от слабо сияние. Нощта бе топла и старите кокали не се обаждаха, умът ми бе съвсем ясен, спомените ми — все така изумително чисти. Карен лежеше до мен. Сигурно бяхме единствените хора на Земята, предупредени за събитието.
Толкова много им дължим на тези непоколебими ангели и наши далечни потомци. Докато гледах към Шишарк почувствах, че на гърлото ми е заседнала буца. Аз се боя за тях. Ами ако сбъркат и се самоунищожат? Какво ли са решили да предприемат боговете на Мирски от края на времето? И къде са сега?
Внезапно от Камъка бликнаха безброй ослепително ярки лъчи, пресякоха в миг три четвърти от небосвода и достигнаха десетки хиляди километри в космоса, заобикалящ Земята. Не зная какво бяха, защото лазерните лъчи щяха да се отразят в срещнатия прах, а в пространството край нас има толкова много прахообразни частици. Седяхме и гледахме, невежи като диваци. Светлинните стълбове угаснаха също толкова неочаквано, колкото се бяха появили, и за известно време се виждаха само звездите и Камъкът — по-ярък, преместен с още няколко градуса на северозапад. Помислих, че с това представлението на Корженевски за тази вечер е приключило.
Ала изведнъж Камъкът се превърна в епицентър на мощно виолетово-синьо сияние, което закри небето като завеса и за не повече от секунда се разпростря от единия хоризонт до другия. Вътре в завесата проблясваха неясни червеникави петна, наподобяващи сърпове на луни. Сетне завесата се покри с множество цепнатини, като старо парче плат, попаднало в средата на буен поток. На мястото й остана гигантска уродлива медуза с безброй пипала, толкова грозна и същевременно изпълнена с живот, че неволно извърнах глава. Присъствах на някакво неестествено раждане, на велико тайнство, когато законите на вселената се подчиняват на други, по-силни закони.
После небето потъмня и отново се върнаха звездите — ярки и красиви, сякаш необезпокоявани. Каквото и да се е случило по-нататък, ние не можахме да го видим.“
49.
Шишарк
Изправен пред панорамното стъкло на наблюдателната раковина Корженевски не откъсваше поглед от стената на Шеста кухина. Пръстите му бягаха чевръсто по клавишите на командното табло. Във въздуха зад него се носеше самият президент, облечен с церемониален плащ и шапчица като онези, които са носели висшите мандарини. Беше дошъл тук. направо от последната сесия на Възела, за да проследи втората и третата серия тестове след задействането на машините в Шеста кухина.
На едно място в стената — в района на трети квадрант — вече се вдигаше черен димен стълб, около който тревожно кръжаха няколко летателни апарата.
— Знаеш ли какво е това? — попита Фарен Силиом.
— Противопожарен антирадиационен клапан — отвърна Корженевски, без да се обръща. Не отделяше поглед от схемата на пода: напрежението в някои от квадранти те бе толкова голямо, че всеки миг можеха да се получат пробойни в стената на астероида. — Дребна работа.
— Тестът успешно ли върви?
— Успешно — почти изръмжа Корженевски. — И колко ни остава до свързването? — Девет дни. Това е времето, за което машините ще осъществят нужното равновесие. Но първо ще изчакаме да се разтвори примката на виртуалната вселена. Едва тогава пътят към свързването ще бъде чист.
Президентът пиктира символ на вяло одобрение.
— Да си призная, нито аз, нито нрезидент-министърът се чувстваме особено щастливи. В края на краищата, накараха ни да вършим тези неща против волята ни, нали? Корженевски присви очи и си помисли: „Затова пък ти направи целия процес толкова мъчителен и болезнен, че да пострадат всички.“