— Оставям се под твой контрол — предаде се Олми. Добре. Ти се боиш заради онова, което ще направя с твоята раса. Вярно, че първоначалната ми задача бе да нанеса максимална вреда на вашата цивилизация. Но сега тази задача е отменена. Новината за пристигането на съобщението от потомственото управление е много по-важна, отколкото нашият конфликт.
— Как успя да преодолееш бариерите? Безсмислено любопитство. Не те ли интересува същината на пратеника Мирски?
Олми потисна желанието си да закрещи.
— Интересува ме. Учуден съм и,съм заинтригуван. Все пак, как съумя да минеш през бариерите?
Представата ви за значението на определени алгоритми е доста непълна. Пропуск, който сигурно произтича от характера на вашето развитие. Всъщност държа те под контрол вече доста продължителен период.
— Играел си си с мен значи.
Заслужава ли нещо друго един провалил се >аматъор<? Ти не притежаваш необходимия ранг, за да се отнасям към теб с уважение. Въпреки това ще се старая да бъда точно толкова любезен, колкото бе и ти с мен.
При други обстоятелства Олми сигурно щеше да си помисли, че се намира в най-тежкия и позорен миг от живота си. Ала, изглежда, джартът го беше лишил от възможността да прави подобна преоценка. Той почувства само някаква неясна потиснатост и безнадеждност. Беше като душа, лишена от тяло и воля и захвърлена в някакъв ужасяващ задгробен живот, където е обречена на вечна неподвижност.
Скоро ще получа възможност да. предам тази важна информация на командния наблюдател. Ако ми помогнеш, ще ти позволя да интегрираш отделните части на съзнанието си и ще можеш да присъстваш изцяло на този важен момент.
— Няма да сътруднича, ако възнамеряваш да причиниш зло на моя народ.
Не бих могъл да навредя по никакъв начин на същества, които са сродни с пратеника. След като сте се озовали на това по-висше равнище, според нашите закони вие вече не подлежите на съхранение и подготовка. Сега вие сте изпълнителите на потомственото управлени.,
Макар и разделен на множество несвързани помежду си части, Олми не преставаше да анализира информацията, която получаваше. Все пак не беше склонен да приеме безрезервно идеята, че джартът вече не възнамерявал да атакува Хексамона… Още повече след признанието, че именно с такава задача е бил прехвърлен тук.
— Какво искаш от мен? — попита той,
Ние трябва да се завърнем в Пътя. Налага се да информираме командния наблюдател.
Олми осъзнаваше, че няма почти никакъв избор. Положението му беше безнадеждно — джартът го беше надиграл по всички пунктове. Изникваше въпросът дали с течение на времето същата съдба няма да сполети и цялата човешка раса. А може би просто преувеличаваше заради собствения си провал?
51.
Усъвършенствана Гея
Рита продължаваше да се чувства като затворено в клетка зверче. Вече не искаше да знае истината. Носеше се право към Родос, където щеше да се сблъска с нея — в цялата й страшна откровеност. Беше затворена в сферата с едно пребито и смачкано до неузнаваемост чудовище, което по-скоро наподобяваше счупена кукла, отколкото човешко същество. Чу го да се изправя зад нея, но не посмя да се обърне. Затвори очи, стиснала с побелели пръсти перилата, сетне ги отвори наново, като си повтаряше; „Нали това искаше да видиш? Гледай сега.“
Отдавна беше изчерпала всичките си резерви от сила и търпение. Помъчи се да проговори, но от гърлото й се изтръгна само дрезгав стон. Главата й се люшна безпомощно, тя напрегна мускули и бавно се изправи, почти увиснала на перилата.
Точно под нея се виждаше търговското пристанище на Родос и дългата тясна земна ивица, която го свързваше с Камбисийската крепост, в чието подножие се гушеше военното пристанище. Самият град Родос бе изчезнал и на негово място се виждаше подравнено кафяво петно.
— Къде е? — прецеди през зъби тя.
Навсякъде из острова стърчаха познатите вече каменни колони с позлатени шапки. Приличаха на огромни кошмарни видения.
— Защо? — проплака тя, — За какво са?
Тифон проговори, но нищо не се разбираше. Тя не посмя да го погледне. Не беше той — а то.
Слънцето залязваше право зад тях. Сферата направи широк кръг и се спусна точно към мястото, където някога се издигаше тяхната къща — къщата на Патрикия. Стори й се, че къщата все още е там — и наистина се оказа права, само дето беше заобиколена с някаква метална ограда.
— Тук наблизо е и храмът — осведоми я Тифон. Гласът му и шумът от стъпките в тясното пространство предизвикаха вълна от тръпки по гърба й: имаше неща по-страшни и от смъртта и едно от тях бе да подчиниш волята си на тези чудовища. Тя избърса припряно лицето си, извърна се и впери поглед в придружителя.