— Защо сте ги запазили?
— Защото значат нещо за вас — отвърна Тифон. Пресегна се и намести с ръка сплескания връх на главата си. Рита преглътна, сдържайки с мъка желанието да повърне. Беше й останало само едно нещо, за което все още можеше да се държи, и това бе собственото й достойнство.
— Целият този свят значи нещо за мен — произнесе тя. — Искам да го върнете такъв, какъвто беше.
Тифон изхърка нещо, сетне речта му стана съвсем ясна и разбираема.
— Невъзможно. Вече надхвърлихме определения енергиен лимит. Твоят свят не е безполезен, нито е унищожен. Той е превърнат в музей и всеки, който желае да изучава историята на Гея, може да дойде тук и да го стори. А междувременно ще служи и за лагер, където да се отглеждат и възпитават млади попълнения.
— Всички мои сънародници ли са избити?
— Всъщност мъртвите са съвсем малко. Трябва да отбележа, че ако не бяхме пристигнали навреме, броят на жертвите щеше да е много по-голям. Повечето от тях сега са в хранилищата. Уверен съм, че не се чувстват нещастни. Някои от моите съзнания също са живели там и спомените им са доста приятни. За разлика от смъртта, хранилището не е окончателно, а само временно убежище.
Тя поклати глава, изтръпнала от ужас, изгубила желание да слуша повече.
— Къде са моите спътници? Нали каза, че ще ги прехвърлиш тук?
— Те са тук. — Сферата пресече просторната градина на Патрикия. Дръвчетата бяха разцъфнали. Приближаваха се към къщата, а от другата й страна Рита забеляза още няколко сфери — в едната беше Деметриос, във втората Луготорикс, а в третата — Орезиас. Всеки имаше придружител.
Луготорикс стоеше неподвижно, скръстил ръце и стиснал здраво очи. Тифон мълчеше. Сферите започнаха да кръжат една около друга в градината. Луготорикс, изглежда, долови присъствието й, защото внезапно отвори очи, погледна право към нея и на лицето му се изписа радост и облекчение. Деметриос само кимна, избягвайки да срещне погледа й. Орезиас сякаш нямаше сили да вдигне глава.
Поражение. Окончателно и пълно. Без възможност за отстъпление.
Какво ли би сторила Патрикия? Ако беше тук, изгубила два свята… далеч от родния дом. Рита не се съмняваше, че старата наместница просто щеше да се хвърли на земята и да умре. Това, което ставаше, надхвърляше възможностите на човешкия мозък.
— Целият този свят е мъртъв — произнесе тя.
— Не — поправи я Тифон.
— Млъквай — отряза го тя. — Мъртъв е! Този път придружителят предпочете да замълчи. Опита се да заговори другите, но стените на сферата не пропускаха никакъв звук. Тя се извърна рязко и погледна Тифон. За миг на лицето му се мярна тържествуващо изражение — кратко, но достатъчно изразително. Вече не се съмняваше, че са я докарали тук, за да измерят дълбочината на своята победа. Като пленници на парад. Покорни, сломени под чуждата сила. Нямаше да й позволят дори да умре. Сигурно и нея бяха съхранили. Може би някой ден хората, които бяха създали Пътя, отново щяха да започнат война с джартите, да ги отблъснат или дори разгромят, а после да я намерят — нея и спътниците й — като записи в кутии, или каквото е там, и да им върнат първоначалния облик. Трябваше ли да се надява? Струваше й се почти невероятно.
Но Патрикия би се хванала и за най-тънката сламка… Рита погледна спокойно и нареди на Тифон:
— Върни ни обратно.
— Това нищо ли не значи за теб? Тя поклати глава.
— Не желаеш ли да посетиш храма?
— Не.
— Искаш ли да умреш? — попита я с простодушно любопитство Тифон.
— Предлагаш ли ми го?
— Не. Разбира се, че не.
— Тогава ме върни.
— Ясно.
Вътрешността на сферата се изпълни с фосфоресциращ дим. Тялото й внезапно олекна, изчезна усещането за притегляне.
„Сега ще ме съхранят — помисли си тя. — Ще ме сложат в кутията. Но някои ден отново ще се върна.“
Вече не се боеше от забравата, дори я чакаше с нетърпение — там щеше да намери утеха.
52.
Земята, Шишарк
Напоследък Ланиер отново бе започнал да излиза в планината, обикаляше старите, добре познати пътеки, любуваше се на гледката и на непрестанно растящите стада овце. Въпреки всичко, което беше станало, се чувстваше удовлетворен. Не беше по силите му да спаси човечеството от собствената му глупост, нито да спре хода на историята.
Да изгубиш чувството за отговорност означаваше и да си възвърнеш свободата. Толкова много време от живота си бе посветил, за да помага на другите. Сега беше време Да си отдъхне и да се подготви за следващата стъпка.
Въпреки поставения без негово съгласие имплантат и облекчението, че е избегнал смъртта, той бе твърдо убеден, че не може да избере безсмъртието. И когато отново настъпи моментът — след десет или петнадесет години — ще бъде по-добре подготвен.