Не смяташе личността си за толкова скъпоценна, че да налага присъствието й на света за сто, двеста, че и повече години. Не се самоподценяваше, нито бе уморен, просто така бе възпитан.
Приемаше и несъгласието на Карен. Напоследък си бяха възвърнали изгубената преди години близост. И това му стигаше.
Два месеца след неговото възстановяване, в една криталноясна нощ двамата се разхождаха под звездите. Шишарк не се виждаше.
— Не съм сигурна, че наистина ме интересува какво става там горе. — Тя посочи с пръст мястото, където трябваше да е Шишарк.
Ланиер кимна. Фенерът осветяваше пътеката на няколко метра пред тях.
— Ето тук се срещнахме — прошепна той. Гласът му прозвуча смутено, като на влюбен младеж. Карен се засмя.
— Преживяхме, много щастливи години, Гари — рече тя. — Какво по-важно от нашето общо минало — или общото ни бъдеще?
Той не намери сили да отговори. В известен смисъл го бяха принудили да остане жив… Но все още не искаше да умре. Желаеше само спокойствие и справедливост за всички, а при сегашните обстоятелства неговото собствено безсмъртие не изглеждаше никак справедливо спрямо другите.
— Пак сме си двамата — каза замислено той. Тя стисна ръката му.
— Така е. Двамата.
Ланиер знаеше, че Карен не може да остане вечно край него. Вдигнеха ли наложената изолация — което щеше да стане най-много до месец, — пътищата им отново щяха да се разделят. Той не го искаше, но такава бе действителността. Гари бе готов да се помири със старостта, Карен — никога.
А имаше толкова много хора, с които би желал да се срещне отново.
Въпроси, на които да чуе отговора.
Какво ли е станало с Патриша?
Беше ли си у дома, в някоя алтернативна вселена, или бе загинала още в началото на опита?
Шишарк затваряше орбитата около Земята на всеки пет часа и петдесет минути и така беше от Разделянето насам. В някои региони на Земята придаваха на астероида божествен произход дори след десетилетията интензивно обучение и разясняване на неговата природа — човешката душа лесно се обръщаше към мистичното.
Новината, че спасителите на Земята възнамеряват да я изоставят, се беше разпространила мълниеносно, предизвиквайки паника на някои места и всеобщо облекчение на Други. Тези, които се прекланяха пред Шишарк и неговите обитатели, смятаха, че с нещо са разгневили божествата и те си отиват. В известен смисъл бяха прави, но както Земята не можеше да забрави своето минало, така беше и с Хексамона.
След като Корженевски приключи успешно с първите изпитания и отварянето стана съвсем предстоящо, Извънредният комитет на Възела се зае да лекува някои от най-лошите рани във взаимоотношенията със Земята.
Нямаше много време, пък и членовете на Комитета не горяха от прекомерен ентусиазъм. Всички бяха преизпълнени с гордост и вълнение от взетото решение и новите хоризонти, които се разкриваха пред Хексамона, опиваха се от възвърнатата си сила и могъщество. Земята вече беше второстепенна цел, а Пътят — основен източник на просперитет.
Забравени бяха предупрежденията на Мирски. Та нали и самият „призрак от края на времето“ беше изчезнал без следа? Ако силата му с била толкова голяма, защо не попречи още при гласуването във Възела или не повлия на референдума? Дори Корженевски все по-рядко си спомняше за него. Беше затрупан от работа, вълнението му нарастваше с всеки ден.
Инженерът се носеше от единия край на кухината до другия, развявайки червеното си наметало като някое странно видение от приказките.
Скоро през проходите преминаха първите три поточни кораба — изящни като старовремски крайцери — и увиснаха сред сиянието на своите тракционни полета.
Това бяха часовои, снабдени с всякакви смъртоносни оръжия и готови да влязат в бой при първия сигнал. Освен това щяха да ги използват за изучаване на Пътя.
Корженевски погледна надолу, към огромната цилиндрична долина на Шеста кухина и почувства неясна и безпричинна тревога. Напоследък все по-често се чувстваше във властта на някакви сили, бликащи дълбоко в него, които го водеха упорито в избраната от тях посока. Не протестираше. Напротив, вярваше, че знаят къде отиват.
Едно от нещата, които джартът необяснимо защо му бе отнел, бяха сънищата.
За един снабден с допълнителни имплантати хомоморф сънят не бе жизнена необходимост. Анализът на натрупания опит и спомените, както и отдихът на пренапрегнатия мозък и разтоварването на подсъзнанието се извършваха по време на работа — за тази дейност се грижеха няколко опростени копия в имплантатите. По този начин Олми си осигуряваше неизчерпаема работоспособност по всяко време на денонощието, позволявайки на непотребните за момента фрагменти от съзнанието да се разпределят на смени и да почиват.