Олми му подаде един запаметяващ блок.
— Записано е тук, кодът е познат на джартите.
— Съобщението за джартите ли е? — Корженевски не можеше да повярва, че Олми е станал предател. — Да не е предупреждение? — По-скоро увертюра към мир.
— Нима смееш да си играеш на дипломация с най-страшния ни враг? Президентът и ръководството на отбраната знаят ли за това?
Олми поклати глава. Очевидно не желаеше да се разпростира по въпроса.
— Ще те попитам само още нещо. Това съобщение може ли да изложи на опасност отварянето?
— Може би ще ти се стори малко старомодно, но кълна ти се, че по никакъв начин не го заплашва. По-скоро може да ти осигури успеха.
Корженевски пое запаметяващия блок. Дали нямаше някакъв бърз и незабележим начин да узнае съдържанието му? Не, с противник като Олми това беше почти невъзможно.
— Готов съм да го изпратя през връзката при едно условие… че при първа възможност ще ми обясниш, какво си намислил. И какво се е случило с теб.
Олми кимна.
— Къде мога да те намеря? — попита Корженевски.
— Ще дойда при осъществяването на пробната връзка, Фарен Силиом ме покани.
— Разбрах, че ще има много публика.
— Мигът ще е исторически — отбеляза Олми. Корженевски прибра блока в един от джобовете на куртката си. Олми протегна ръка и Инженерът я стисна.
После Олми напусна малкото помещение.
Дали ще изпрати съобщението? — попита джартът,
когато излизаха от прохода.
— Да — отвърна Олми. — Проклет да си и дано попаднеш във вашия джартов ад.
Ние сме като братя, разнесе се спокойният глас на джарта, а същевременно не си вярваме.
— Ни най-малко — съгласи се Олми.
Не мога да те убедя колко е важна мисията ми сега.
— Дори не си опитвал.
Не зная какво ще намерят твоите хора, когато отворят Пътя… но няма да е никак приятно.
— Те са подготвени.
Не разбирам чувствата ти, но са ми интересни. Аз не мога да ти причиня вреда. Ти носиш съобщението на потомственото управление. Точно това съобщение ще предаде твоят приятел — че вие не сте и не бива да бъдете наши врагове.
53.
Земята
През своя последен ден на Земята Ланиер се зае да насече дърва за печката — използваха я по-скоро с декоративна цел, отколкото за отопление и готвене. Чувстваше се ободрен от физическото натоварване. Стари, изпитани ритуали — пренасяне на дърва, подреждане…
Карен опече хляб и му донесе едно парче, за да го опита.
— Днес се освобождавам от моите малки помощници — рече той и посочи червеното кръгче на календара. На днешния ден и последните възстановяващи микроби щяха да се разтворят в кръвта му.
— Не е зле да се обадиш в Кристчърч за текущ преглед — посъветва го тя.
— Няма да се съгласят да извадят имплантата. А пък аз ще бойкотирам всички благотворителни начинания на Рас Мишини по мой адрес.
Тя се усмихна, но не каза нищо.
— Ще взема да се поразходя — подхвърли Ланиер. — Искаш ли да дойдеш?
— Имам още малко работа — рече тя, хвана ръката му и я целуна. Сетне нежно погали посивелите му коси. — Ти върви. Вечерята ще е готова навреме.
Гари избра пряката пътека между къщата и старата дъбова гора, през храсталаците от гъста папрат. Беше изминал около два километра от къщата, когато изтръпването на дясната му страна стана съвсем осезаемо. След няколко крачки почувства и леки притъпени бодежи, Внезапно го обля хладна пот. Гари спря и се подпря на тоягата си. Краката му омекнаха и затрепериха. Най-сетне, осъзнал, че не може да остане повече прав, той се отпусна на меката трева.
Дясната страна. Лявата мозъчна полусфера. Сигурно беше получил втори кръвоизлив.
— Къде са сега моите малки помощници — промърмори той с променен от болката глас. — Те щяха да ме оправят. Не биваше да се случва.
Върху лицето му падна нечия сянка. Той се преви напред, направи безуспешен опит да се изправи, вдигна глава и видя, че само на два метра пред него стои Павел Мирски.
— Гари. Можеш ли да дойдеш с мен?
— Не трябваше да се разболявам. Моите помощници…
— Вече не си вършат работата, нали? Нов пристъп на слабост.
— Не зная.
— Нищо човешко не е перфектно — рече Мирски. Изглеждаше съвсем спокоен, почти равнодушен и не предприемаше нищо, за да помогне на Ланиер. Гари беше оставил комуникатoра в къщата.
Болката беше преминала, но затова пък отново виждаше черния тунел и хлопващите се пред спомените му врати.
— Сега ще е, нали? Затова си тук.
— Съвсем скоро съзнанието ти ще бъде прехвърлено в имплантата. А ти не искаш това.
— Не. Но и това не бива да става сега.