Мирски приклекна и втренчи поглед в очите му.
— Сега ще бъде. — дa. Ти умираш. Можеш да избираш — или да умреш както те го искат — и тогава скоро ще получиш ново тяло, или да го сториш по своя воля. Във втория случай бих искал да дойдеш с мен.
— Аз… не те разбирам — с мъка промълви той. Почти не можеше да управлява езика си. Беше ужасно, дори по-ужасно отпреди. — Карен…
Мирски поклати печално глава.
— Ела с мен, Гари. Чака ни голямо приключение. Ще научиш някои изумителни истини. Но трябва да решиш веднага.
— Не е честно.
— Повикай за помощ. Моля те.
— Не мога. Всъщност аз не съм тук в материална форма.
— Моля те.
— Решавай.
Ланиер затвори очи с надежда да избегне тунела, но не можеше. Вече почти не помнеше кой е и къде се намира.
— Добре — произнесе той отпаднало,
Нещо топло го притисна силно зад очите и той почувства прорязване — не беше болезнено — дълбоко в главата си. Струваше му се, че лежи на някаква гладка и мека повърхност, а съзнанието му постепенно напуска тялото, свързано с невидими и неразривни брънки с Мирски, който вече не изглеждаше като Мирски и дори не приличаше на човек. Това, което виждаше сега, не беше светлина, нито пък звуците, които достигаха до него от Мирски, бяха думи.
„Още от началото все се питах какво представляваш. А ти въобще не си бил човек.“
„Отдавна вече не съм — потвърди Мирски. — Ще оставя нещо за Карен, за да не мисли, че е изгубила всичко.“
Тялото на Ланиер се претърколи на една страна и полегна върху намачканите папрати. Очите му бяха полуотворени. Дясната ръка потрепна конвулсивно, сетне се отпусна. Гърдите му се повдигнаха за последен път. Сърцето продължи да удря още няколко минути, но след това и то замря.
Макар имплантатът му да не беше празен, Гари Ланиер бе мъртъв.
54.
Шишарк
Седмата кухина тънеше в сянка, насочена към звездите, далеч от светлината на слънцето и отразеното сияние на Земята. Приличаше на гигантска чиния с гладка повърхност и щателно подравнен ръб. Вътре в нея блещукаха само четири светлинки — това бяха последните групи, завършващи проверката на повърхността й.
В прилепената за вътрешната стена На прохода раковина сега беше пълно с важни гости — политици, историци, цялата група на Корженевски, учени и техници, които щяха да поемат ролите си веднага щом се осъществеше връзката с Пътя. Тук бяха и президентът, президент-министърът и Джудит Хофман.
И Олми, който, изглежда, се владееше отлично.
Всички бяха увиснали сред мътното сияние на тракционните полета, като мухи, попаднали в гигантска паяжина.
„Толкова хора се изтърсиха, сякаш предстои самото отваряне“ — помисли си с раздразнение Корженевски, докато нагласяваше ключицата. Веднъж вече го беше правил, преди векове, и тогава връзката с Пътя бе променила из основи живота на Хексамона, насочвайки всички негови усилия към един нов и неочакван свят.
Все още не беше решил окончателно дали да изпраща съобщението на Олми. Приятелството и дългът бяха едно, но тук ставаше дума за много по-важни, дори съдбоносни неща, пред които желанията на отделни личности изглеждаха дребни и незначителни.
И все пак през целия си живот Олми бе работил само за благото на Хексамона. Едва ли съществуваше по-героична и всеотдайна личност от него.
Корженевски се затвори в тракционното поле в средата на раковината и включи контролното табло на ключицата. В този момент всички машини и апарати в Шеста кухина бяха под негов контрол. Дългите месеци на щателни проверки и подготовки бяха минало. Ръцете му стиснаха с уверени движения ръкохватките на ключицата, умът му беше ясен и съсредоточен върху предстоящото. Не беше се чувствал така от години.
И ето че моментът настъпи. В раковината се възцари напрегната тишина.
Корженевски затвори очи и поиска от ключицата пълна информация. Във всички посоки навън и навътре бяха изпратени хиперпространствени сонди — малко повече от математични абстракции, временно превърнати в реалност от машините в Шеста кухина, — от които се очакваше да проследят развитието на процеса там, където човекът не можеше да надникне.
Пресичайки плътния слой от близки по характер полуреалности, които обгръщаха тази вселена и мултиформеното пето измерение, което разделяше големите вселени и техните различни хронологични линии, сондите търсеха нещо изкуствено, нещо, което да се отличава от прецизно организирания хаос на природата. Всички данни и сведения се подаваха директно в ключицата на Корженевски. Големите вселени бяха заплетени една в друга, на места се пресичаха, на други ги разделяха огромните разстояния на петото измерение.