Корженевски бе завладян от познат екстаз. Онази част от него, която принадлежеше на Патриша Васкес, приличаше на тихата повърхност на дълбок океан, върху която вали дъжд — тя само възприемаше, оставяйки на него да управлява целия сложен процес.
За един лишен от време миг сетивата му се сляха с ключицата и той разбра с някаква преходна и мистична яснота всички тайни на този сравнително ограничен пресечен участък в петото измерение. Корженевски се намираше в състояние, в каквото бе изпадал само няколко пъти през живота си. Сега всички теоретични предпоставки и предположения нямаха значение — той знаеше.
В този свят, отвъд границата на думите и опита, Инженерът се натъкна на аномалия. Безкрайно дълга, извита като спирала
и като червей
заобиколена от точки с огромна пространствена концентрация, които обикновено се определяха като „геометрични колоди“, извиваща се като змия по цялата дължина на неговата вселена и достигаща далеч отвъд границите й, където имаше само лишена от всякаква материя безкрайна тъмнина — сянката на терминалната вселена, която ще просъществува твърде кратко, преди да се саморазпадне…
Пътят.
И сред тези масивни, течни и същевременно неизменни спирали — черва, змии, белтъчни молекули, ДНК — Корженевски се зае да търси прекъснатия край. Самото търсене можеше да отнеме векове, но това не го безпокоеше, дори ако накрая от Шишарк би останал само един безжизнен скалист остров в пространството. Най-важна сега бе целта, всичко останало бе второстепенно.
Корженевски огледа внимателно и с опитно, вече много по-зряло око, своето създание. Още в началото се натъкна на някои нови характеристики, които заслужаваха по-внимателно изследване, структурата на „геометричните колоди“, великолепния комплекс от подпространствени естакади там, където Пътят пресичаше няколко естествено възникнали космически аномалии на собствената си вселена-майка, избягвайки възникването на спонтанни разкъсвания и последващото си неизбежно унищожаване. Създанието му бе заприличало на живо същество, стараещо се инстинктивно да продължи собственото си съществуване…
Никъде в цялата сложна плетка от големи вселени не се забелязваше и намек за върховно присъствие или разумна организираност. И дума не можеше да става всичко това да е дело на какъвто и да било разум или на всемогъща воля. Ако съществуваше Бог, или богове, мястото им не беше тук, за Корженевски това бе неоспорим факт. Защото нито един Бог не би пожелал да поеме ролята на създател на безкрайността — това, което Корженевски виждаше, усещаше и възприемаше, не можеше да бъде нито създадено, нито унищожено.
Пред него беше самата свръхкосмическа Загадка, клоаката отвъд всякакви математики и физики, където се поглъщаха всички Гьоделови противоречия.
Беше като някакво невероятно по размери пано, върху което можеха да се рисуват всякакви картини от живота и съществуването на разумните цивилизации, полигон за начинаещи и напреднали разуми и дори за такива, чиято мощ е равна на божествената. Светове сред светове сред светове без начало и без край.
Тук понятието „скука“ беше изключено, също както думата „самота“. Това беше Всичко, и то бе безкрайно повече от достатъчно.
И ето че в апогея на своето изследване Инженерът откри прекъснатия край на Пътя.
Той прегледа цялата налична информация в ключицата и активира стимулаторите и проекторите, заобикалящи чинията на Седма кухина. В пространството наоколо изникнаха няколко фалшиви отражения на Земята и Луната, породени от изкривената реалност. Само далечните звезди блещукаха необезпокоявани.
Той не премести нищо, нито пък приложи сила и въпреки това съумя да изтегли прекъснатия край на Пътя през’огромни разстояния и да го срещне с разпереното като ветрило поле на проекторите. За съвсем кратко си позволи да се учуди на способностите си да преодолява просторите на свръхкосмоса, дори изпита изкушението да продължи още по-нататък. Но всичко това нямаше значение, защото задачата беше изпълнена.
55.
Земята
Нощното небе над Земята бе озарено от странни и непрестанно менящи се сияния, зад които се полюшваше завесата от звезди. Карен извика с пресипнал глас в мрака. Ланиер бе излязъл преди няколко часа и тя не знаеше къде е. В къщата нямаше ток. На всичко отгоре бяха прекъснати и връзките.
Тя сграбчи електрическото фенерче и побягна по пътеката към гората. Знаеше, че този път няма да успее навреме. Избърса сълзите си с опакото на ръката и премигна, опитвайки се да проясни замъгленото си зрение.