Стигна мястото, където стъпките му неочаквано свършваха. Сякаш нататък някой го бе носил. Изтича нагоре, откри нови стъпки, объркани, сочещи във всички посоки. Завъртя фенерчето и забеляза полегналите папрати край пътеката. Пристъпи към тях, разтвори ги и надникна в пространството отвъд. Небето отгоре се озари от поредното ярко сияние. Достатъчно, за да зърне очертанията на проснатото тяло.
— Гари — повика го тихо тя. Гласът й беше почти спокоен. После бавно протегна ръка, докосна неговата и опипа за пулс. Вдигна фенерчето и освети безжизнените му, широко разтворени зеници. Кожата му беше съвсем студена и твърда. Карен се огледа. Нямаше как да повика помощ от Кристчърч. Радиовръзката беше смутена заради онова, което ставаше на Шишарк.
Можеше да разчита само на себе си.
Почти инстинктивно — беше го правила само веднъж преди, но подготовката си казваше своето — Карен разтвори малката чантичка с прибори на колана, измъкна екстрактора, преобърна тялото и напипа малката подутина на тила.
56.
По средата на Пътя
Ланиер не чувстваше тялото си, но същевременно можеше да вижда по някакъв начин, без очи.
Долавяше съвсем ясно присъствието на своя настойник; знаеше, че това е съществото, появило се под формата — или изпълнявало ролята — на Павел Мирски, Той се сля с това същество, попивайки всичко — от природата до възможностите му — и започна да се оформя по негов образ и подобие. Без да използва реч или думи, той зададе няколко неотложни въпроса, останали в наследство от материалната му форма, и получи началото на отговорите.
Къде се намираме?
Между Земята, и Шишарк.
Не ми прилича на Земята. Тези повлекла от светлина…
Защото не я виждаме с очи. Твоите останаха долу.
Да, да… Нетърпението, което го владееше в началото, постепенно се усмиряваше. Съвсем скоро ще се научи да владее тези атавистични чувства, без наличието на тяло те бяха съвсем безполезни и най-вече — смущаващи. Болката си отиде. Заедно с тялото ми.
Не е необходима.
Ланиер поглъщаше менящите се изображения на Земята под тях. Никога досега не я беше виждал такава — от повърхността й бликаха безброй сияещи нишки, които се простираха в обкръжаващия я мрак и там изчезваха…
Това какво са? Толкова, са много, че почти не виждам планетата.
Същества — големи и малки. Виж къде отива светлината.
Завързва се на. нещо като възел. Не мога да я проследя.
Това е жътва на живот. Събиране на всички спомени, на всички усещания, на целия натрупан опит.
Души?
Не точно. Не става дума за ектоплазмени тела или души. Ние сме крехки и преходни като цветя. Когато умрем, наистина си отиваме — и вселената е. пуста, безжизнена и безформена. Освен ако, както понякога става, тези, които притежават сила, не решат да организират нещо като възкресяване.
И кои го прави сега?
Последният Разум.
Нашите потомци ни спасяват, така ли?
И затова има причина. Живите същества са нещо като дестилат на вселената — окончателното превръщане на информацията в познание. Всички чувства, мисли и опит се събират не само в момента на смъртта, но по цялото протежение на живота. Познанията са безценни, те могат да. бъдат дестилирани безчислен брой пъти и да бъдат прехвърлени и през най-микроскопичните цепнатини между тази вселена, когато тя умре, и новата, която ще бъде родена от нея. Те са нещо като семена, които ще помогнат на зародиша да се отдели от хаоса, придавайки му съответния ред. А после новороденото на свой ред ще породи разум и така по един или друг начин процесът ще се повтори до самия край, когато и новата вселена ще остарее.
Нищо ли не умира?
Всичко умира. Но това, което е важно и значимо в нас, бива съхранено… ако успее Последният Разум. Сега вече разбираш ли колко е спешна моята мисия?
Ланиер неочаквано бе завладян от спомени за всички изминали години на болка и смърт, които се разтвориха пред него като албум с обемни снимки. Всичко умира… Но Последният Разум изгаряше цели галактики в началото на времето, за да подхранва усилията си и да запазва всичко най-хубаво от опита на всяко живо същество. Не само на хората,, но на всички същества, които събират информация, превръщайки я в познание, които се учат и наблюдават, опознавайки обкръжаващото ги, за да могат да го променят. Като се започнеше от микробите, та чак до разумните обитатели на Земята, на всички нива се извършваше една невъобразима по размери жътва, разшифроване, подбиране и…
запазване.
Той преглътна тази мисъл, усети вкуса й, просмука се от значението й — не спасяването на тялото, нито на отделната личност или душата — а сливането и усъвършенстването на цялото. „Това, което е най-добро във всички нас.“