— Но как? Тя изчезна… преди двайсет години… Техникът вдигна безпомощно рамене.
— Гари… те го накараха да носи имплантата. — Карен си наложи да запази спокойствие: най-много се боеше от това, че ще се разтрепери неудържимо. Не смееше да се надигне, опасяваше се да не припадне. Светът наоколо сякаш всеки миг щеше да се разпадне.
— Мога ли да говоря с нея?
— Съжалявам. Необходимо ни е още известно време, докато разширим присъствието й в целия имплантат. Дъщеря ви земен гражданин ли беше?
Карен последва лаборанта в архивното отделение на болницата и отговори на всички негови въпроси. Не след дълго откриха и досието на Андия. Изпратиха го, за да сравнят сегашната матрица със схемата на матрицата, записана в момента на поставянето на имплантата.
Двете матрици съвпаднаха напълно.
— Само чудо може да обясни всичко това — призна объркано лаборантът. Очевидно не вярваше на нейната история. — Ще поискам да бъде извършено официално разследване.
Тя кимна, примирила се вече с неизбежното. Живееше в някакъв изолиран свят, между ужаса и надеждата. Бе изгубила Гари и бе намерила дъщеря си. Имаше само едно възможно обяснение.
Никога не беше вярвала в съществуването на незнайни сили. Като малка я възпитаваха в марксизъм, религията за нея бе нещо вредно и непонятно. Сега изведнъж си спомни за Мирски и за онези, които той твърдеше, че представя.
„Ако си го взел със себе си, моля те, грижи се за него — обърна се тя на руски към призрака. — И, благодаря ти за дъщеря ми.“
Почака още един час в приемната, докато лекарите и лаборантите се опитваха да намерят разумно обяснение на случилото се. Когато отново я повикаха, вече се чувстваше по-добре.
— Започнахме легална процедура по превъплъщението й — има легално право — обясни й лаборантът. — Но тя ще отнеме известно време. Точно в момента е обявено извънредно положение, наредиха ни да подготвим клиниката за всякакви спешни случаи. Всички совалки ще бъдат прибрани на док. Все пак мога да ви уредя някоя, ако решите незабавно да се върнете у дома.
Тя махна с ръка. Нямаше какво да прави вкъщи.
— Ще остана. Ако мога с нещо да помогна.
— Мисля, че можете — кимна лаборантът. — Прегледахме внимателно архивите… има някои необясними неща. Дъщеря ви е изчезнала в океана. Няма никакъв начин съзнанието й да попадне в имплантата на вашия съпруг.
Тя се усмихна и поклати тъжно глава.
— Така е… Бих искала да поговоря с нея, веднага щом стане възможно…
— Разбира се — кимна лаборантът. — Съветвам ви да поспите малко в приемната. Ще ви повикаме.
— Благодаря — рече тя.
Андия?
60.
Град Шишарк
Корженевски се разхождаше из парка, наречен на негово име — в средата се издигаше собствената му монументална статуя.
Беше дошъл тук, за да се срещне и разговаря с Олми, но пристигна близо час по-рано. За известно време, докато военните приключеха с оборудването на Шеста кухина, присъствието му там не беше наложително. Преди няколко часа евакуацията на Шишарк беше завършила успешно.
Парк „Корженевски“ заемаше стотина акра от вътрешността на град Шишарк. Докъдето му стигаше окото, се виждаше само свежа трева, покрита с ярки цветя и гъсти дъбови и орехови горички. И до ден днешен паркът беше любимо място за отдих на всички жители на града. Беше построен малко след началото на Пътешествието по проект на Инженера, който се бе постарал да създаде хармония между градската архитектура, животинския и растителен свят. Всъщност крайният резултат бе атмосферата на покой.
Човек можеше да се разхожда тук по всяко време на годината — продължителността на сезоните съвпадаше с тази в Англия. За парка постоянно се грижеха автоматизирани градинари — неуморни труженици, които отделяха мъртвите и загиващи растения, подпомагаха израстването на останалите и поддържаха реда. В цикъла бяха включени дори насекомите и микроорганизмите.
И всичко това бе негово дело. От известно време му беше трудно да определи с точност кой или какъв е, но продължаваше да живее със спомена, че е Инженерът, живата история, възкресената легенда, епицентър на всеобщо уважение — и подозрение, както от надеритите, така и от неогешелистите. Но каква част от него отговаряше на онзи Конрад Корженевски, създателя на целия този сложен свят, и каква бе наследил от Патриша Луиза Васкес — ето въпроса, който го измъчваше.
Всъщност това нямаше особено значение. Историята продължаваше своя ход и някой ден споменът за него щеше да се загуби като прашинка над океана. Съвсем скоро Хексамонът щеше да се завърне отново в Пътя. Съществуваше сериозна опасност настоящите му обитатели да се възпротивят с всички налични сили и дори да унищожат Шишарк — тогава създателят щеше да загине заедно с творението си.