За щастие, тревогите му се оказаха безпочвени. Все пак идеята за „нагъването“ на Пътя му се стори перспективна и той продължи разработките си в тази насока. Не след дълго установи, че получените „бръчки“ биха могли да се предават по повърхността на Пътя също като вълни, принуждавайки го да се извива на спирала, да оформя възли и дори отвори към околното пространство и накрая да се разпада на множество фрагменти.
„Спирала“ и „възли“ означаваха съвсем различни неща, приложени към по-горните измерения. Корженевски бе разработил всички възможни разрушителни последствия, които можеше да предизвика тази вълна — както във вътрешността, така и върху външната повърхност на Пътя.
Благодарение на това, че Пътят се пресичаше сам със себе си в безкраен брой точки от времето и пространството, беше възможно и отварянето на врати в неговата повърхност. Също както Пътя, тези врати не можеха да съществуват безкрайно — животът на всяка една от тях щеше да продължи толкова, колкото и на Пътя. Общият брой на вратите, които можеха да бъдат отворени едновременно, бе огромен, но също не беше безкраен. Теоретически невъзможно бе Пътят едновременно да осигурява Достъп до всички свои пресечни точки.
В резултат на това разкъсването на Пътя от предизвиканата в стената му вълна щеше да отнеме години, може би дори векове. На места отделните фрагменти — тези, в които съществуваха отворени врати — щяха да оформят временни връзки помежду си или да се затворят като примки. Някои от фрагментите биха могли да се свържат впоследствие с нови врати или да се отделят и да продължат съществуването си самостоятелно.
След като вълната стигнеше противоположния край на Пътя, унищожавайки го по цялата му дължина, от него щеше да остане само една къса „опашка“, скачена с „мехура“, оформящ яйцето на новата вселена, за която бе споменал Павел Мирски.
Корженевски приключи с изслушването на докладите и се отпусна изморено в креслото на раковината, която отново обитаваше. Затвори очи и си позволи да потъне в океана от дълбока меланхолия, който го изпълваше от доста време.
Нямаше кого да остави зад себе си. Никакви потомци, ако се изключеше самият Хексамон. Веднъж вече беше умирал и не се боеше от смъртта. Това, което истински го плашеше, бе прекрачването на границите.
Този път срещу него стояха същества, които далеч надминаваха човечеството в своето развитие. Самият факт, че не желаеха да налагат волята си със сила, говореше повече от всичко за тяхното недвусмислено превъзходство. Освен ако мозъкът му не беше в състояние да схване цялата сложност на положението и му подаваше услужливо най-подходящото обяснение.
И ето че сега му предстоеше да измени на дълга си пред Хексамона и да престъпи тези граници. Това, което го вълнуваше, бе дали Хексамонът ще намери в себе си достатъчно гъвкавост и изобретателност, за да продължи съществуването си без Пътя?
Ще се опитат ли да създадат нов Път? Какво би могло да ги спре?
Нито веднъж по време на всички свои изследвания с помощта на ключицата, нито веднъж през цялата история на Пътя Корженевски или някой от портопроходците не се беше натъквал на подобна конструкция… в тази вселена. Мирски беше споменал за съществуването на коридори в другите вселени, но в тяхната Пътят бе единствен.
Корженевски си даваше пълна сметка за своите изключителни възможности и същевременно не се съмняваше, че и други биха могли да му съперничат по гениалност. Мечтата му да открие начин за директна връзка с вратите без посредничеството на Пътя остана неосъществена, но може би неговите последователи щяха да успеят и тъкмо това обясняваше липсата на сведения за втори Път.
Имаше още едно обяснение за уникалността на създадения от него пространствен коридор и това беше наличието на възпрепятстваща сила, представлявана тук от Павел Мирски и Ри Ою. Но защо тази сила бе позволила създаването на първия Път, след като последствията от него бяха толкова разрушителни?
Ако се придържаха успешно към плана на Ри Ою — който, изглежда, бе свързан с огромни рискове, — може би след време Последният Разум, същият, когото джартът на Олми наричаше „потомствено управление“, щеше да им обясни всичко това, което сега не му даваше покой.
Поне засега Загадката на Патриша Васкес, с която деляха едно съзнание, не проявяваше признаци не безпокойство. Може би Ри Ою разчиташе по-скоро на нея за осъществяването на своя план.