Ако наистина тук действаха сили отвъд нейните представи, защо тогава да не приеме, че Гари не е потънал завинаги в небитието? Дори и никога да не разговаря отново с него… важното беше, че все още съществува… някъде.
Вятърът, който духаше над лагера и се вдигаше нагоре по склона, носеше аромата на прясно окосена трева — и на един зараждащ се град. Карен погледна нагоре в небето и кой знае защо, почувства необяснимото и нелогично желание Шишарк да бъде унищожен. Така и не можа да си обясни откъде се появи то.
Чак късно вечерта, докато се мяташе сред чаршафите, неспособна за пореден път да заспи, тя откри отговора на този въпрос, а на сутринта, когато й предстоеше среща с местните фермери и представителите на лагерния град, вече го беше забравила.
Остана само желанието.
Трябва да разбереш къде си. Не бива да живееш в два свята.
63.
Пътят
В онези редки моменти, когато не я подлагаха на изследване, разпити и всички онези необясними, странни и ужасни неща, които джартите вършеха с нея, Рита се опитваше да разбере всичко, което някога й бе казвала Патрикия. Отдавна вече бе осъзнала, че се е изправила пред стена, с каквато наместницата никога не беше се сблъсквала — стената на невежеството, с която се бяха заградили джартите. Какво всъщност правеха с нея? Сякаш бяха отделили мислите й от съзнанието и ги държаха в отделни килии. Не чувстваше истинското си тяло, или поне не вярваше вече да е свързана с него. Някои от илюзиите, които й представяха, бяха много убедителни, но тя се беше научила да не вярва на привидните реалности.
Къде съм?
Нямаше съмнение, че са я върнали обратно в Пътя, а също и че процесът, който бяха започнали на Гея, все още не е завършил. От това заключи, че не би могла да остане на родната планета, а и за тези, които я изследваха, беше по-удобно да я държат в близост до тялото й. Умът й можеше да бъде навсякъде. Не знаеше дали Тифон все още е един от онези, които се занимават с нея. Пък и това вече нямаше значение. Джартите, изглежда, бяха постигнали пълна взаимозаменяемост.
От време на време в процеса на изследването й връщаха част от спомените, изглежда, за да проверят какво ще направи с тях, или да открият онова, което им беше нужно.
Най-често я поставяха в различни социални ситуации, в които за участници служеха фантоми-хора. Отпърво тези фантоми не включваха нито един от познатите й в Александрия. Рита участваше охотно в сцените, докато не разкри, че са фалшиви, но дори тогава част от нея позволяваше да бъде излъгана, докато друга се отдръпваше и следеше всичко със скептичен поглед.
А после започнаха срещите с Патрикия. Разиграваха една и съща сцена, отново и отново. Караха я да извиква в паметта си и най-малките подробности и да ги преглежда отново, под най-различни ъгли, а джартите я наблюдаваха.
Когато и това приключи, я върнаха отново в Александрия, в кратките месеци, през които беше студентка. Беше се записала за часовете по математика и инженерство, където дидаскалос бе Деметриос. Нямаше представа дали в сцената участва истинският Деметриос, или това е само поредната фалшификация, както смяташе по-скептичната част от съзнанието й.
Всичко наоколо изглеждаше толкова истинско, че не след дълго Рита си позволи да се отпусне. Замлъкна дори постоянно нашепващият скептичен глас. Малко преди да изчезне, той отправи към нея прощалното си предупреждение:
„Най-сетне преодоляха и последната ти защита.“
А след това Александрия стана съвсем истинска, макар и на моменти обрисувана в щрихи.
Не помнеше нищо-за пътешествието из степта.
Рита успя да спечели повечето от академичните сражения. Деметриос проявяваше към нея интерес, далеч надхвърлящ обичайното внимание на преподавател към някой даровит ученик. Свързваше ги нещо общо, което никой от тях не можеше да определи.
Дните минаваха, дойде зимата, суха и хладна, и както обикновено двамата решиха да слязат с лодка надолу по Мареотис, По пътя Деметриос й призна, че я е научил на всичко, което знае, извън политическите познания:
— За последното не те биваше особено — рече й той. Тя не възрази: открай време смяташе, че честността струва повече от всякаква политика, и побърза да му го каже.
— Не и в Александрия — възрази той. — Особено за внучката на наместницата Патрикия.
Докато се плъзгаха надолу по равната повърхност на реката, Рита се мъчеше да си спомни нещо много важно, което непрестанно й убягваше. А може би просто беше притеснена от вниманието на Деметриос. Разбира се, че й беше приятно — Деметриос беше привлекателен мъж, но все пак като че ли имаше още нещо… дали не беше срещата с царицата? За кога ли е насрочена?