— Не зная кога ще бъде срещата ми с Клеопатра — произнесе тя с надежда да научи повече. Деметриос се засмя.
— Баща ти ли я уреди?
— Така мисля.
— Иска да измести библиофилакса.
— Не мисля, че това е причината… просто всеки, който иска аудиенция при царицата, трябва да чака дълго.
— Съвсем оправдано. Тя е доста заета.
Рита притисна бузите си с длани. Имаше чувството, че не са съвсем материални.
— Искам да се върна на брега — рече тя. — Не ми е добре.
Едва в този момент дълго и грижливо подготвяната илюзия започна да се разпада. Грешката не беше в нейните похитители, по-скоро нещо в психиката на Рита не бе наред. Чувстваше се все по-объркана, невъзможно й бе да въведе какъвто и да било ред в мислите си.
Минаваха дни. Тя продължаваше следването, а нощем потъваше в сън, който по-скоро наподобяваше пропадане в бездна.
Понякога сънуваше едно малко момиче, което чука на вратата на баба си. Кое беше това момиче, позволило си да отнема от скъпоценното време на Патрикия? После момичето изчезна, но тропай ето по вратата остана — кухо, изпълнено с отчаяние.
Патрикия така и не позволи на момичето да влезе. Затова пък Рита най-сетне бе допусната на аудиенция при царицата. Когато влезе в личните й покои, се оказа, че в един от ъглите стои Орезиас и чете някакъв плътен дебел пергаментов свитък. На стената бяха изрисувани сцени от погребението на Джамал Атта.
А след това някакъв едър червенокос келт я въведе в най-свещеното място — будоара на царицата — тясно помещение с каменни стени, закрити от плътни завеси. Рита погледна озадачено келта и промърмори смутено.
— Струва ми се, че знам името ти.
— Влизай — рече й той. — Името ми няма значение. Влизай при царицата.
Царицата беше болна, това си личеше веднага. Лежеше в просторно легло с балдахин, завита с кожи от непознати животни, осветена от няколко позлатени лампи. Беше стара, много стара, отслабнала, с бяла коса, облечена в черна нощница. Рита спря до леглото и царицата втренчи уморените си очи в нея.
— Ти не си Клеопатра — рече Рита. Царицата не отговори, само я гледаше.
— Искам да говоря с Клеопатра. Рита се обърна и забеляза Луготорикс — едва сега си спомни името му — застанал недалеч от нея.
— Сбъркала съм мястото — каза му тя.
— Така е с всички ни — отвърна келтът. — Спомни си! Опитвам се да ти помогна, да те направя силна! Спомни си!
От тъмния ъгъл излеае Тифон, все още с подпухнало от боя лице и големи, мъдри, всезнаещи, човешки очи.
— Сега вече ти е позволено да си спомниш — рече й той.
64.
Град Шишарк
Тапи Рам Олми пое по коридора на цилиндричния жилищен комплекс, оглеждайки се за номера на апартамента, в който някога бе живяло триадното семейство на Олми. Дотук се стараеше да следва съвсем точно напътствията на баща си. Скоро откри и вратата. Беше отворена, а вътрешността бе декорирана точно така, както я бяха оставили предишните обитатели. Тапи познаваше добре историята на баща си — триадното семейство бе прекарало само три години в този апартамент след принудителното изгнание от Александрия. Но въпреки това баща му често обичаше да се връща на това място, тъй като за него то бе единственото олицетворение на роден дом.
За Тапи, все още непривикнал с реалния живот и новите измерения, всичко тук бе необичайно и любопитно и той се стараеше да приема нещата такива, каквито са — и каквито, вярваше, ги виждаше баща му.
Олми стоеше пред огромния панорамен прозорец в централното помещение, вдясно от входа. Тапи влезе, без да поздрави, и зачака да го забележат.
Олми се обърна. За първи път, откакто водеше съзнателно съществуване, Тапи остана смутен от вида му. Изглежда, Олми бе преустановил всички възстановителни процедури, а и не бе приемал хранителни разтвори. Беше отслабнал и измъчен. Очите му се втренчиха в Тапи, без да го виждат.
— Радвам се, че дойде — промълви той.
— Радвам се, че ме повика.
Олми се приближи към него. Едва сега го огледа по-внимателно.
— Много добре — кимна той. Очевидно имаше предвид телесната обвивка, която Тапи сам бе конструирал. — Справил си се чудесно.
— Благодаря ти.
— Изпратил си моето съобщение до Гари Ланиер… преди да умре. Тапи кимна.
— Жалко, че не можах да работя с него.
— Той беше забележителен човек. Приятелството ни беше малко… странно, но и двамата служехме на Хексамона.
Тапи го слушаше внимателно, свел глава.
— Искам също да предадеш обичта ми на майка ти. Не можах да се видя с нея.
— Тя все още е в изолация.