— И на това му викат лагер — възмущаваше се сенаторът от Южна Австралия. — За мен пък е дворец. Нашите сънародници могат само да мечтаят…
Карен бе слушала подобни реплики цяла сутрин и вече беше започнало да й омръзва. Изглежда, й предстоеше дълъг и уморителен ден, през който още много пъти щяха да й напомнят, че е по-близо до маймуната, отколкото са жителите на астероида.
Тя спря, почувствала неясно изтръпване на коленете. Изведнъж я обгърна някаква странна вълна от любов, радост и възторг — радостта беше заради дългите години, които бе преживяла с любимия си съпруг. Заради онова, което бяха постигнали заедно.
Може и да не сме създадени идеални, но вършехме онова, което ни бе по силите.
— Гари — прошепна тя. Почти усещаше присъствието му, струваше й се, че се е сляла с него. „Не сега — прошепна някаква част от нея. — Не се отпускай пред тези чужди, непознати хора.“ Но усещането не я напускаше и тя протегна ръце, сякаш за да го прегърне.
Сенаторът от Южна Австралия спря и я погледна озадачено.
— Какво ви е?
— Чувствам го. Наистина е той, не си въобразявам. — Тя затвори очи и бавно отпусна ръце. — Чувствам го.
— Наскоро изгуби съпруга си — побърза да съобщи на останалите сенаторът от Нова Зеландия. — Преживя го много тежко.
Заслушана в познатия глас, Карен дори не ги чуваше. Винаги сме били добър екип.
— Обичам те — прошепна тя. „Не си отивай. Къде си? Наистина ли си ти?“ Отново протегна ръце и прегърна въздуха. За един съвсем кратък миг й се стори, че докосва пръстите му.
Чакат те още толкова много изненади — чу го да казва и след това докосването му изчезна и той сякаш се стопи в безкрайната далечина,
Тя отвори очи и втренчи поглед в изненаданите лица на спътниците си.
— Моят мъж… — опита се да им обясни с разтреперан глас. — Гари.
Отведоха я на една малка поляна между сградите.
— Нищо ми няма — уверяваше ги Карен. — Оставете ме да поседя. — Тя се огледа. Бе заобиколена от причудливи дръвчета и странни, изящно оформени къщи. Изведнъж й се стори, че се е върнала десетки години назад в миналото и че отново е на Шишарк, във Втора кухина, преди за първи път да се срещне с Гари. Преди началото…
Потрепери и въздъхна. Главата й най-сетне започваше Да се прояснява. Но срещата беше толкова реална и истинска, уверена беше, че не е халюцинация, макар че се съмняваше, че ще съумее да убеди в това и околните.
— Нищо ми няма. Наистина. Вече съм добре.
68.
Началото на Пътя
Корженевски бе поел на сантиментално пътуване. Искаше му се да докосне с ръка повърхността на Пътя преди окончателното му унищожаване. За Инженера Пътят бе много повече от свидна рожба. Възприемаше го като част от себе си и да преустанови съществуванието му беше също като да извърши самоубийство.
Докато се спускаше в асансьора на Седма кухина, той нагласи параметрите на индивидуалната тракционна сфера и зачака отместването на масивната стоманена врата, зад която сякаш започваше един приказен свят.
Ако се изключеше времето, в което бе съществувал под формата на няколко разпокъсани частични, той бе живял не повече от четиридесет години. Според представите в Хексамона все още бе младеж, но във всеки случай беше много по-млад от собственото си творение, каквато и скала за времеизмерване да се приложеше за Пътя.
Помпите приключиха с изсмукването на въздуха от кабината на асансьора. Вратата се плъзна встрани и Корженевски впери поглед в зейналата паст на чудовището, което веднъж вече бе погълнало него, Хексамона, джартите и още дузина раси, творението с изградена мрежа от търговски канали между отделните светове, отделните времена и дори отделните вселени.
На десетки километри наоколо се простираше обгореният, черен, лишен от живот, скалисто-метален под на Седма кухина. Отвъд тази безжизнена зона започваше Пътят, бронзов на цвят и съвсем не толкова негостоприемен. Корженевски знаеше, че ако доближи очи до повърхността му, ще забележи миниатюрни черни и червени петънца, наподобяващи дребни мехурчета, а всъщност живителната субстанция на самото пространство-време.
Широката петдесет километра бронзова тръба се извиваше и изчезваше в далечината. Корженевски вдигна глава нагоре, към отраженията на плазмената тръба, която свършваше заедно със Седма кухина, и за миг почувства замайване, сякаш наистина бе станал неделима част от изкривената до неузнаваемост пространствена геодезия, описваща невъзможното съществуване на Пътя.
Тук вече го очакваше малка персонална совалка. Щом се качи на борда й, совалката се вдигна на десетина метра над повърхността, пресече границата на Седма кухина и спря едва когато навлязоха на тридесетина километра в Пътя.