— Водете, приятелю — рече Мирски. — Ангелът-спасител се прекланя пред вашата прозорливост.
33.
Шишарк — Градската памет
Щом се прибра от конференцията в своя временен апартамент, Карен захвърли дрехите и навлече любимото си копринено кимоно, което й бяха подарили неколцина оцелели от огнения ад в Япония още преди тридесет години. След това се изтегна на креслото с чаша шардоне — местна реколта — и поръча на глас любимия си квартет от Хайдн, съпроводен с отморяващи изображения. Апартаментът беше декориран като открита веранда, от която се виждаше заливът на тропически остров. В далечината, почти на хоризонта, над сините лъскави вълни, димеше вулкан, чиито пламъци се смесваха с ниските нащърбени облаци. Отнякъде полъхваше топъл солен вятър.
Илюзията беше почти пълна.
В стаята неочаквано се разнесе мелодичен звън. Карен се изправи лениво в креслото, огледа се и попита тихо:
— Да?
— Сера Ланиер, търсят ви двама души. Единият е вашият съпруг, а вторият — Павел Мирски. Тя потрепери неволно. Говорим за вълка…
— Махнете острова и върнете стандартната декорация — нареди тя на глас. — Очаквам ги. Гари се появи точно в средата на стаята.
— Здравей, Карен.
— Как си? — попита тя, усещайки хладината на чашата в ръката си. Беше малко подразнена от неочакваното му появяване. И без това напоследък нещата между тях не вървяха.
— Чудесно. Мислех си за теб.
— Аз също се чудех как се справяш — отвърна тя неопределено. Все още не знаеше как точно да се държи.
— Изчаках да се върнеш от конференцията. Не исках да те прекъсвам.
— Слушам те.
— Трябва да разговаряме със Сули Рам Кикура.
— Тя все още е в Градската памет. Пази пиленцата да не се изкълват.
— Проблеми ли имате?
— Нещата просто не вървят, Гари. Върнах се да си почина. Впрочем, какво става с Мирски?
— Не гледа ли сесията на Възела?
Тя поклати глава. Почти не я интересуваше.
— Ще си имаме големи ядове. — Той й обясни накратко положението.
Карен започна да осъзнава, че разговорът не е личен, а по-скоро на професионална тема. Фактът, че Земята е била поставена в изолация при вземането на подобно важно решение, никак не беше за пренебрегване.
— Направо не мога да повярвам! — възкликна тя. — Възелът ли реши това — за Земята?
— Мирски донесе потресаваща новина — продължи Ланиер. — Никак не ми харесва, че Възелът отказа да изпълни молбата му. Мисля, че решението да бъде отворен Пътят и да бъде оставен в това положение е напълно погрешно.
— Сули запозната ли е с неговия разказ?
— Не.
Карен се замисли. Сега не беше време за дребни дрязги. Двамата отново бяха като малък сплотен тим, работещ по общ проблем. Имаше някаква промяна в мъжа й. Какво бе сторил с него Мирски — с всички тях?
— Добре. Ще се свържа със Сули в Градската памет и ще й кажа, че е спешно. После ще организирам нова среща. Ти къде си?
— В един от апартаментите на Възела.
— А Мирски… той ли е наистина?
— Да.
Отговорът бе категоричен, без никаква сянка от съмнение. Познаваше го достатъчно добре, за да го знае със сигурност.
— Значи работата наистина е сериозна.
— Така е… Карен, съжалявам, че те забърквам в това. Лицето й пламна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще ми се да поговорим и за други неща… когато всичко свърши.
— Например?
— Като му дойде времето.
— Хубаво — кимна тя.
— Обичам те — рече Ланиер и изображението му се стопи.
Това я завари съвсем неподготвена. Тя въздъхна и преглътна неизвестно откъде появилите се сълзи. Не беше й го казвал от години.
— Проклет да си! — прошепна тя.
34.
Рита
Преди споменът за залавянето й да избледнее напълно, заслепена от фалшивото Родоско слънце, тя попита младежа до себе си:
— Къде са моите приятели?
— Съхранени — отвърна й той. Тя се помъчи да продължи с въпросите, но не й позволиха. Мислите й се движеха в определени отвън направления. Единственото, което осъзнаваше, бе, че всичко наоколо е илюзия. „Не съм свободна“ — повтаряше си отчаяно тя. Завладя я ужас. Знаеше със сигурност, че не е сред сънародниците на Патрикия. Наместницата щеше да й разкаже за тези ужасни неща…
Къде беше тогава?
Едно не разбираше — как можеше да е някъде и същевременно да не бъде там? Не сънуваше, всичко бе твърде реално, ала същевременно нямаше никакъв контрол над обкръжаващата я действителност,
Тя се спусна по каменните стъпала към къщата, където беше живяла Патрикия. Усещаше хладината на камъните с босите си ходила. Надникна в първата стая, после във втората. Вече знаеше, че искат да научат от нея всичко за наместницата. Не биваше да им позволява. Непрестанно се мъчеше да прогони мисълта за Патрикия. Но колко още щеше да издържи? Изглеждаха достатъчно силни и настоятелни.