Рита реши да не обръща внимание на младежа. Престана да отговаря на въпросите му. Нямаше никакъв начин да определи дали малкото, което й казваше, отговаряше на истината.
За миг съзнанието й се помрачи от гняв и библиотеката на Патрикия изчезна от погледа й. Когато зрението й се възстанови наново, на пода бе положен един от Инструментите. Беше ключицата, в нейния специален калъф.
— Това е прибор за преминаване от Пътя в други светове. Ти привлече вниманието ни, като го използва върху една от вратите.
Рита хвърли поглед през рамо. Младежът отново бе зад нея. Лицето му изглеждаше все така равнодушно.
— Откъде го взе? — попита той.
— Вече знаете.
— А откъде го е взела баба ти? Тя затвори очи, но изображението на ключицата не изчезна. Не искаше да отговаря.
— Нямаме намерение да те измъчваме — продължи младежът. — Тази информация ни е нужна, за да те отведем там, където си тръгнала.
— Искам да си ида у дома — въздъхна тя.
— Ти не си направила този прибор. Нито баба ти. Вашият свят не познава подобна техника. Любопитни сме откъде се е взел. Може би някога сте били свързани с Пътя?
— Патрикия. Нали вече ви казах. — Какво им е казала? Нали трябваше да внимава.
— Да. Вярваме ти.
— Тогава престанете да ме разпитвате! — Тя се обърна към младежа и гневът отново замъгли погледа й. Всеки път, когато се ядосваше, те сякаш узнаваха повече. Ах, защо ли не можеше да умре!
— Няма от какво да се боиш. Ти не си мъртва. Нито пък ранена.
Лицето на младежа внезапно изгуби резки очертания и краищата му потънаха в мрак. Когато отново се появи, имаше съвсем обикновени черти, черна коса и наскоро поникнала брада. Приличаше на най-обикновен жител на Родос.
— Приемам тази форма, защото ти не си привикнала с нас.
— Значи вие не сте човекоподобни?
— Не. За разлика от вас, хората, ние притежаваме много и най-различни форми. Ние сме съединени и същевременно различни. — Той се засмя. — Ето защо, моля те, приеми ме такъв, какъвто ме виждаш.
Изглежда, бяха решили да сменят тактиката, за да направят измамата по-приемлива. Рита му обърна гръб. Стараеше се да не гледа към ключицата.
— Моля те, пусни ме. Искам да си ида у дома.
— Няма да крия от теб истината. В момента твоят свят е подложен на промени, за да го направим по-продуктивен.
— Не разбирам за какво говорите.
— Сега ще ти обясня. Състоянието, в което се намираш, малко наподобява сън, само дето съзнанието ти е пазено напълно. Целта на нашите изследователи е да те запознаят с твоя нов живот. Аз съм нещо като старши офицер на изследователската група. Току-що пристигнах, за да разговарям с теб. Допреди малко разговорът водеше един младши офицер. За разлика от него, аз познавам по-добре вашата раса. Дотук ясно ли е?
— Мисля, че да — каза Рита.
— В това състояние се намираш вече няколко години от вашето време. Тъй като не ни заплашваш по никакъв начин и вече узнахме от теб всичко, което ни е необходимо, реших да ти позволя да се събудиш. Когато си готова, ще можеш да използваш своето истинско тяло и средата около теб ще е съвсем реална. Разбра ли?
— Не желая да постъпвате както си искате с мен — отвърна тя. Години? Чак сега започна да осъзнава смисъла на казаното. Нищо чудно да е била мъртва, убита в момента на залавянето. Двете с Патрикия бяха отворили кутията на Пандора, но все още нямаше представа какво е излязло отвътре. Години!
„Аз бях твърде млада. Откъде можех да зная? Дори Патрикия не знаеше. Дали и нейният свят е мъртъв?“
Някъде в периферията на съзнанието й изникнаха странни, добре познати болезнени тръпки. Илюзията за Родос постепенно избледняваше. Тя отвори очи и откри, че лежи на твърда топла повърхност под ярко светещ кехлибарен правоъгълник. Кожата я сърбеше, сякаш беше покрита със солен пясък. Ръцете й наистина бяха зачервени като от слънчево изгаряне.
Точно отвъд завесата от светлина се виждаше човешка фигура. Наоколо цареше непрогледен мрак. Рита не се чувстваше добре.
— Болна съм — прошепна тя.
— Ще ти мине — увери я сянката.
— Вие джарти ли сте? — попита тя и се опита да седне. Досега не беше посмяла да зададе този въпрос. Беше се надявала да узнае отговора сама. Но до нея беше само сянката.
— Опитвам се да определя значението на тази дума. Възможно е да сме джарти, макар нито ти, нито Патрикия някога да сте срещали джарти. За нас думата „джарти“ няма никакво значение, а човеците, които Патрикия е познавала, не са говорели нашия език… Може би е дошла от други раси, с които хората са контактували. Но отговорът е „да“.