36.
Пътят
Нещастен и прозрачен, духът на Деметриос увисна във въздуха пред Рита. Тя пребледня от ужас — видението я завари съвършено неподготвена. Струваше й се, че е извън владенията на всички познати богове, оставена на милостта на зли демони.
— Съхранихме само съзнанието му — обясняваше й нейният придружител. — В момента той не използва нито тялото, нито мозъка си, мисловните му процеси протичат в съвършено различна среда. Същата, където държахме доскоро и теб. Уплашена ли си? — Той я разглеждаше внимателно.
— Да — призна тя.
— Искаш ли да преустановим картината?
— Да! Да! — Тя отстъпи назад, прикри очите си със свити юмручета и захлипа истерично. Деметриос протегна към нея призрачните си ръце, но не можа да промълви и дума. После изчезна.
Помещението, в което се беше пробудила, бе и нейната затворническа килия. Рита приклекна на мекия под и зарови лицето си в шепи. Беше изгубила и последните резерви от смелост. Даваше си сметка, че така както е сега, завладяна напълно от отчаяние, е съвсем уязвима. Готова беше да се върне дори в предишното, подобно на сън състояние, където поне я нямаше болката и нещастието. Само и само да е далеч от този кошмар.
— Няма от какво да те е страх — успокояваше я сянката до нея. — Ще можеш да разговаряш с твоя приятел, а не с изображението, което създадохме заради теб. В момента той обитава една изключително приятна илюзия, подобно на тази, в която бе ти, преди да те върнем в телесната ти обвивка.
Придружителят изчака търпеливо, докато Рита се съвзе напълно. Нямаше представа колко време е изминало, Тук времето се измерваше с други мерки.
— А Орезиас… и останалите? — попита тя. — И те ли са мъртви?
— За нас смъртта има друго значение. Някои обитават илюзорни светове, други се намират в неактивна форма — нещо като дълбок сън. Никой от тях не е мъртъв.
— Ако пожелая, ще мога ли да разговарям с тях?
— Да. Всички те са на разположение. Стига да си търпелива и да изчакаш активирането им.
Тя реши да опита отново, въпреки че не знаеше дали ще може да се владее.
— Можете ли да направите Деметриос малко по-реален? Видът му ме плаши… Прилича ми на мъртвец. По-скоро на призрак.
Придружителят повтори няколко пъти на глас думата „призрак“. Изглежда, се опитваше да схване смисъла й.
— Бихме могли да му придадем по-плътен вид, но той пак ще бъде само илюзия. Съгласна ли си?
— Да. Да.
Отново се появи Деметриос. Този път имаше съвсем материален вид и не изглеждаше толкова нещастен. Рита се изправи и го приближи, стиснала нервно юмруци.
— Кой си ти? — попита го тя. Цялата трепереше.
— Деметриос, механикос и дидаскалос от Музейона в Александрия — произнесе фигурата. — А ти си Рита Васкайза, нали? Мъртва ли си? — Говореше с нисък, вибриращ глас.
— Н-не мисля — произнесе тя с тракащи зъби, — Попаднахме в плен на демони. Не, почакай… — Тя затвори уплашено очи. Опитваше се да си представи как би постъпила на нейно място Патрикия. — Мисля, че сме заловени от същества, които не са човеци, но притежават много усъвършенствани… машини.
Деметриос пристъпи напред във въздуха.
— Не мога да те пипна — рече той. — Би трябвало да ме е страх, но не се боя… Мъртъв ли съм? Рита поклати глава.
— Не зная. Той казва, че си жив. И че сънуваш.
— Той? Кой е той? — Деметриос посочи придружителя.
— Един от похитителите.
— Прилича на човек.
— Но не е.
Придружителят не обръщаше никакво внимание на Деметриос. Беше се съсредоточил изцяло върху Рита и това я плашеше.
— А останалите мъртви ли са?
— Той казва, че са живи.
— Какво ще правим сега?
— Нищо — намеси се в разговора им придружителят. — Не можете да избягате. Тук се отнасяме към вас с нужното уважение. Няма да ви сторим нищо лошо,
— Чу ли го? — попита Рита.
— Да — кимна Деметриос. — Отворили сме погрешна врата, нали?
— Той каза, че на Гея са изминали години.
— А беше само преди няколко часа — произнесе замислено Деметриос. — Може ли да ни върне обратно… на истинската Гея?
— Можете ли? — попита Рита.
— Възможно е — произнесе придружителят. — Но защо искате да се върнете? Онзи свят вече не е светът, който познавате.
Деметриос не реагира. Рита почувства, че стомахът й се свива: от малкото, което бе научила от Патрикия, вече можеше да си представи какво е станало с Гея. Това бяха джарти, жестоки и безкомпромисни. Така смятаха хората, които бяха помогнали на Патрикия да дойде на Гея.
„Значи аз съм виновна за унищожаването на моя роден свят.“ Тя потърка уморено лице.
— Деметриос, страх ме е. Тези… същества няма да ни пожалят. Единственото, което искат, е информация.