— Напротив — възрази придружителят. — Ние сме доста състрадателни. И загрижени за вашето благополучие. Много малко ваши сънародници са умрели, откакто завладяхме вашата планета. Останалите са съхранени. Ние не позволяваме на нищо да се загуби. За нас всяка мисъл е скъпоценна. Ние сме учени и пазим всичко, което ценим.
— За какво говорите? — попита Деметриос. Гласът му беше напълно спокоен, без следа от предишния страх.
— Позволявате ли да се обърна направо към вашия приятел? — попита я придружителят. Рита кимна смутено.
— Наш дълг и предначертание е да изучаваме и запазваме вселената, да разширяваме пределите на нашата цивилизация и да служим на познанието. Ние не сме жестоки. Жестокостта е понятие, чийто смисъл узнах от вашия език. Безсмислено е да се причинява болка и да се унищожава. Също толкова безсмислено е да позволяваме на другите цивилизации да се развиват до такава степен, че да възпрепятстват нашия растеж. Където и да се озовем, ние събираме и съхраняваме, ние запазваме и изучаваме, но не позволяваме да ни пречат.
Деметриос слушаше всичко това със замислено, леко озадачено изражение. Знаеше твърде малко за всичко това, липсваше му подготовката, която Рита бе получила от Патрикия.
— Бих искала да видя моя свят — рече Рита. — А също така Деметриос, Орезиас и… Джамал Атта. Нека и те дойдат с мен.
— Можем да изпълним само част от молбата ви. Джамал Атта се самоуби в момента на залавянето. Успяхме да възстановим само част от съзнанието му. Безпокоя се, че изображението няма да е добре контролирано,
— Аз трябва да отида на Гея — настояваше. Рита. Опасяваше се, че ако заплаче, отново ще изгуби всичко.
— Ние ще ви отведем. Желаете ли да наблюдавате процеса на прехвърляне, или бихте предпочели това да стане мигновено?
Деметриос я погледна въпросително. Очевидно не знаеше какво да я посъветва.
— Искам да видя всичко — каза тя.
— Може да ви се стори объркващо. Ако ми позволите, ще ви придружа, за да ви обяснявам. Или предпочитате да въведем нещо като справочник с нужната информация в съзнанието ви?
Тя наведе глава. Не разбираше какво точно й предлагат и това я плашеше. Дали нямаше да я променят? А може би вече се е променила. Тази мисъл й се стори непоносима.
— Моля ви — прошепна тя. — Само ме отведете там. Елате и вие.
Само на едно се надяваше — че джартите я мамят. В противен случай тя наистина беше мъртва. Не й се вярваше обаче да й позволят да умре. Доколкото ги познаваше, за тях това би било безсмислена загуба.
37.
Град Шишарк
Случваше се Рам Кикура да се замисли как ли би се чувствала, когато се озове в Градската памет, без възможност за връщане, изолирана от живота, в един непрестанно менящ се свят без постоянни форми и с почти неограничени възможности за духа. Понякога Градската памет й се струваше рай, друг път я оприличаваше на ад или чистилище — в зависимост от настроението, в което се намираше.
Вярно, че и тя бе родена в Градската памет, отелесена така, както щеше да стане със сина й съвсем скоро, и си даваше сметка, че предразсъдъците й са колкото наивни, толкова и глупави. По закон имаше-право на още едно превъплъщение, животът й в никакъв случай не беше изпълнен с неочаквани рискове, би могла да просъществува хилядолетия, преди заплахата да стане реална…
Ала мисълта за пренасянето в Градската памет бе толкова неизбежна, колкото и страхът от смъртта при земните жители. Само че никой от тях вече не вярваше в задгробния живот, докато тя знаеше със сигурност, че поне съзнанието й ще продължи да съществува — вечно.
Също като Олми, Рам Кикура се кореше, че рядко навестява своя нероден син в паметта. В края на краищата пет минути от реалното й време се равняваха на месеци във виртуалното. Последния път, когато се срещнаха, тя придружи Тапи на една забележителна, макар и въображаема разходка по поречието на Амазонка. Симулацията, създадена съвсем отскоро, все още се радваше на голямо търсене от страна на обитателите на паметта. За Тапи тя бе почти като награда.
Но този път срещата им щеше да е съвсем кратка. Рам Кикура проникна в Градската памет на Аксис Евклид дистанционно, през Шишарк. Това ограничаваше както времетраенето, така и възможностите за пребиваване.
Щом се озова в личното пространство на Тапи, тя откри, че синът й е погълнат от крайно неприятен, почти болезнен, но необходим процес. Той „ограничаваше“ пределите на своето съзнание, за да съумее да го побере в размерите на нормалния човешки мозък при предстоящото отелесяване.
— Чувствам се отвратително — оплака й се Тапи. — Тук разполагам с неограничена свобода. Реалният свят ми се струва като затвор!