Въпросът беше, защо тази ненаситност? Какво се криеше зад неукротимото желание да се завладява и подчинява всичко живо?
Управлението изпълнява своя дълг съобразно разпорежданията на > древно управление < — Събирай и съхранявай — на всички нива, винаги и навсякъде. Едва след осъществяване на > последния дълг < от > потомственото управление < ще настъпи отдих за всички изпълнители и други и тогава отново ще станем такива, каквито сме били, лишени от бремето на дълга, разкрепостени > изображение на лишени от вътрешно напрежение материали < — ето я същината на нашето съществуване. Защо и хората не постъпват така?
Олми се опита да разшифрова този очевидно ключов пасаж. Официалният тон подсказваше, че може би в него са включени цитати от някакво нравствено или полурелигиозно литературно или научно произведение. Още в началото правеше впечатление новото словосъчетание — „потомствено управление“, разкриващо нови страни от еволюцията на джартовата раса, ориентирана към вътрешна и външна трансформация. Странно, но тук присъстваше и Епмек за възможно сътрудничество между джартите и останалите космически раси и за разпределяне на отговорността. Обединяващото звено, изглежда, бе идеята за крайна трансформация. Самото потомствено управление надхвърляше представите за отделни личности и, изглежда, беше нещо далеч по-мащабно и всеобхватно.
„Събирай и съхранявай“. Този лозунг, придружен с цяла верига от образи, беше особено любопитен. Олми насочи вниманието си към неговото непосредствено обкръжение, разтваряйки един след друг информационните слоеве. Оказа се, че джартите са колекционери, но и нещо повече — те трансформираха онова, което събират, надявайки се по такъв начин да преодолеят процесите на естествено остаряване и саморазрушаване на събираните предмети, същества, култури и планети. Те разглеждаха природата като процес на постоянно разложение и отмиране, който трябва да бъде поставен под контрол, а след това преустановен напълно, а съхраненият обект да бъде запазен за „потомственото управление“.
Олми бе завладян от странна смесица на ужас и възхищение. Не егоистична алчност движеше джартите, а по-скоро неизмеримо дълбоко състрадание, присъщо само на една изпълнена с неясни противоречия и същевременно много напреднала култура, и това нямаше почти нищо общо с’човешките представи за благоденствие и прогрес. Джартите се мислеха за посредници между всички разумни същества и евентуалния им трансцедентен край. Те вярваха, че ще получат право на отдих едва след като изпълнят задачата си, когато поднесат прилежно „замразения“ пакет от съхранени галактики (каква маниакална амбиция!) на тази загадъчна общност, наречена „потомствено управление“, и за награда самите те бъдат „събрани и съхранени“. Но какво ли ще прави „потомственото управление“ с пакета?
Този въпрос не беше от компетентността на джартите.
Във всеки случай не и на един обикновен изпълнител, пък бил той и модифициран.
Олми откри списък на абсолютно забранените действия и бездействия. В борбата за окончателно съхраняване беше разрешено да се унищожава — така, както джартите унищожаваха хората, за да запазят контрола си над Пътя, — но да се унищожава безцелно и без това да е необходимо беше непростим грях. Никъде в джартовата философия не съществуваше концепцията за жестокостта, нито пък за радостта от победата, задоволството от добре свършената работа или злорадството от поражението на противника. Удовлетворението беше допустимо едва след поднасяне на съхранения пакет.
Олми се съмняваше, че подобна нравствена извисеност е възможна при всички — това беше по-скоро идеал, но неговата всеотдайност и твърда решимост правеше смешни жалките стремежи за усъвършенстване и прогрес, които движеха човечеството. Развитието тук не беше заради самото развитие, а за по-бързото постигане на абсолютната цел, прогресът се явяваше дълг на всички членове на обществото — от обикновения изпълнител до управлението.