Човешката история не познаваше подобен финес на социалното управление. Фиксираните цели най-често водеха до застой, периоди на сурови изпитания и накрая предизвикваха собствената си промяна. Дори в епохата на Хексамона съществуваха обединяващи философски концепции — като идеята за водещата роля на Звездите, Съдбата и Светия Дух и управлението на Добрия човек Надер, въз основа на които бяха изградени цели сложни институции, управленчески групи и идеалистични възгледи.
За джартите не беше трудно да съчетаят представата за войната и разрушенията с жизнената си философия, още повече че това не изискваше промяна на крайната цел. За хората войната беше не само извор на нещастия, но и — колкото и парадоксално да звучеше — движеща сила за прогреса, източник за нови социални промени.
Олми отново си даде сметка, че е подлаган на пропагандно въздействие, при това много ефективно. Джартът подаваше твърде малко информация за историята на своя свят. Вместо това представяше готови идеали, без да посочи колко стриктно се спазват от неговото общество.
Олми изостави философията и се насочи към онзи участък, където се разкриваше ролята на Пътя в осъществяването на грандиозния план на джартите.
След като джартите проникнали за първи път в коридора през една случайна сондажна врата, те бързо схванали принципите, стоящи зад това чудо. На себе си гледали като на създатели на тази безкрайна тръбовидна вселена — нещо, което се стори направо смешно на Олми, — а в по-късния период развили теорията, че са били въведени тук от потомственото управление, за да осъществят по-бързо своята абсолютна цел. Не след дълго били в състояние да отварят нови врати във всяка точка на вселената и дори открили способ да проникват в други вселени. Можели да пътуват до края на времето. Ако се съдеше по онова, което знаеше плененият джарт, неговите сънародници все още не бяха осъществили това пътешествие по начина, по който го бяха сторили гешелистките квартали след Разделянето… Вероятно са сметнали, че това е от приоритета единствено на потомственото управление, или са го отложили за онзи период, когато най-сетне осъществят целта, която са си поставили.
Като средство за осъществяване на тази цел Пътят съвпадал напълно с плановете им. С негова помощ джартите смятали да доставят по-бързо очаквания пакет.
Съвсем за кратко Олми съумя да надникне в образа, свързан с тази мечтана идея: една статична, съвършено управлявана вселена, в която всички източници на енергия са овладени, разкрити са всички загадки и не се извършват никакви промени — готова да бъде предоставена на потомственото управление. Напълно логичен завършек.
Въпреки наученото Олми не намираше сили да приеме джартите за братя по разум. Струваше му се, че са по-скоро някакви съвършени машини, създадени да изпълняват ролята си, безмилостни и лишени от свобода на волята, каквито бяха вирусите…
Сравнението беше твърде опростено, ала му позволяваше да бъде наясно с чувствата си. Джартите бяха врагове, които можеше едновременно да мрази и разбира.
В този момент частичният го уведоми, че е готов за прехвърляне на поредната информация.
Олми отвори очи. Не беше никак лесно да се ориентира след поредното странно пътуване. Макар и прегледал съвсем повърхностно предишния пакет информация, той го прехвърли за съхранение и разчисти пътя за нов.
38.
Пътят
Не измина много време и Рита се почувства изтощена от пътуването към Гея. Не разбираше почти нищо от онова, което й показваха, въпреки настоятелните опити на придружителя да й обяснява всичко.
Щом я изведоха от помещението, което обитаваше, я поставиха в защитна овална сфера, в която имаше черна, широка няколко стъпки платформа. Заедно с нея в сферата се настани и придружителят.
— Къде са моите спътници? — попита Рита.
— Те ще минат по краткия път. Организирахме това пътуване специално за вас, макар то да изисква допълнителен разход на енергия. „Скъпо“ — както се изразявате вие хората.
Сферата висеше в непрогледен мрак. Далеч напред се виждаше малък светещ триъгълник, който стоеше неподвижно. Придружителят мълчеше.
Рита потрепери. Някаква частица от нея продължаваше да се озърта като подплашено животинче, търсейки път за бягство или поне обяснение за всичко неразбираемо наоколо. Но изход нямаше. Тя се извърна и забеляза огромна, безмерна стена, която закриваше целия хоризонт зад тях. Стената беше сива, с гладка повърхност. Най-много от всичко я плашеше тишината. Трябваше да заговори, инак щеше да закрещи.
— Не ми казахте името си — рече тихо тя. Придружителят извърна лице към нея и попита учтиво: