— Желаете ли да имам име?
— А вие нямате ли собствено?
— Напротив, притежавам много и различни названия. Но те са за работа. В настоящата форма мога да разговарям само с вас.
— Моля ви, изберете някакво име — въздъхна безпомощно Рита.
— Нека бъде Кимон. Подходящо ли е?
В трети курс имаше един състудент със същото име. Едър, приятен мъж, с когото известно време поддържаше близки отношения. Беше нежен и Рита бе доста увлечена по него. Може би придружителят разчиташе да посвири тъкмо на тази струна.
— Не — каза тя. — Това не е вашето име.
— Тогава какво да бъде?
— Ще ви наричам Тифон — заяви Рита. Това беше от Хезиодос — Тифон, ужасното чудовище, което се сражавало със Зевс, сина на Гея… Името щеше да я държи нащрек.
— Тифон да бъде.
Без никакво предупреждение сферата се понесе напред, отдалечавайки се от безмерната стена. Нямаше никакъв начин да определи скоростта, съществуваше единствено усещането за движение. Мракът наоколо се изпълни с разноцветни дъги. Тя погледна нагоре и зърна милиарди святкащи линии, които следваха техния път. Триъгълникът отпред започна да расте — изглежда, прибнижаваха нещо като проход в преградата отпред.
Не откъсваше хипнотизирай поглед от растящото триъгълно отвърстие, изпълнено с млечнобяла светлина. Беше като божествено одеяние. „Само че принадлежи на чужди богове — припомни си тя. — Аз не бива да вярвам в тях. Моите все още са в мен — Атине и Астарт, Изис, Азер, Азерапис и Зевс… и сега Тифон.“
Внезапно светлината я обгърна отвсякъде, а мракът бе като малка точица далеч назад. Бяха напуснали с шеметна скорост прозрачна триъгълна призма, в чиято страна подобно на чудовищна паст зееше тъмен отвор.
— Къде съм сега? — попита тя шепнешком. — Зад нас е корабът. Намираме се във вакуум, в коридор от сияещи газове. Скоро ще се спуснем към пода.
Все още не разбираше къде се намират. Стомахът й се сви на топка, всичко наоколо бе толкова странно и непонятно. Как ли би реагирала наместницата на нейно място? Може би някога Гея е била също толкова чужда и непозната за Патрикия.
Тя вдигна свитите си юмручета и разтърка очи. Боляха я и сълзяха непрестанно. Вратът й беше схванат. Главата й кънтеше, чувстваше се потисната въпреки великолепната светлина навън…
„Защо се държа така? Може би трябва да съм благодарна, че все още пазя разсъдъка си?“
А светлината продължаваше да нараства. Далеч под тях се виждаха някакви петна, разхвърляни като шарки на географска карта, бледозелени квадратчета, кафяви и бели линии, разделени на равни интервали от конусообразни кули, изградени от подредени един върху друг дискове със заоблени краища.
Нещо прещрака в съзнанието й и след кратък миг на преориентация тя ненадейно осъзна къде се намират.
Бяха във вътрешността на затворена продълговата повърхност, като цилиндър или тръба, но с огромни размери. Подът на цилиндъра бе покрит с геометрични фигури подобно на критски килим, повечето зелени, кафяви и бели…
Вече знаеше какво вижда. Патрикия й го бе описвала
неведнъж — по-скоро като модел, без цветовете и всичко останало. Над сферата блестеше със заслепяващо сияние плазмената тръба и невероятното образувание наречено потокът, или сингуларната. Може би призмата, която напуснаха, се движеше по хода на сингуларната също както поточните кораби на хората.
А от всички страни ги заобикаляше Пътят.
39.
Хавайските острови
Земният сенат беше във ваканция, членовете му бяха разпръснати из тихоокеанските крайбрежия. За щастие в Хонолулу беше останал един от най-влиятелните сенатори и Гари побърза да уреди среща с него.
На Земята го придружаваха Сули Рам Кикура и Карен — задачата им можеше да се определи почти като саботаж.
Ланиер познаваше добре Робърт Каназава, главен сенатор на Тихоокеанските народи. Бяха се срещали още като офицери във флота, Каназава бе служил на подводница, докато Ланиер беше пилот. Пътищата им се разделиха някъде преди Възстановяването, а се срещнаха отново на една от сесиите на Възела в Шишарк. Гари уважаваше дълбоко Каназава, който бе от малцината оцелели след огнения ад на Смъртта — по онова време вече бил командир на американска подводница, а след това бе работил в Калифорния, откъдето за първи път го бяха предложили за сенатор.
В разгара на Смъртта почти всички по-важни обекти на НАТО и Варшавския договор бяха подложени на унищожителни ракетни удари. По някаква странна прищявка на съдбата или поради пропуск в стратегическото планиране на руснаците Пърл Харбър бе ударен само два пъти. Някои от близките острови получиха по един удар, други бяха пропуснати. За разлика от тях Хонолулу направо бе заличен от лицето на земята,