Именно на него спря избора си Ланиер след Разделянето, когато трябваше да се започне отнякъде. Островите се оказаха изключително подходящи за достъп както от космоса, така и от съседните брегове. Радиационното заразяване беше съвсем слабо, почти безвредно и лесно можеше да бъде неутрализирано с помощта на машините и техниката, предоставени от Хексамона.
Само за десетина години джунглите на Оаху отново бяха пищни, а равнините покрити с трева. Израснаха нови градове, подхранвани както от пристигащите от Хексамона помощи, така и от ентусиазма на местните жители и процъфтяващата транстихоокеанска търговия между Нова Зеландия, Северна Австралия, Япония и Индокитай.
Всички тези причини повлияха Земния сенат да избере Оаху за своя столица. Това бе едновременно признание за успеха и поклон пред могъществото, а представителите на Възела можеха само да одобрят избора. Нямаха право на повече.
Каназава живееше в къща с каменни основи и бамбукови стени, само на миля от лъсналия като разтопено стъкло бряг на Уайкики. Ланиер, Карен и Сули Рам Кикура се промъкнаха по тясната пътека, над която бяха надвиснали полюшвани от влажния бриз палмови листа, и спряха пред автоматичния портиер — продълговата сребриста метална тръба, която запречваше малката дървена порта.
— Радвам се да ви видя, сер Ланиер — проговори портиерът с пискливия глас на Каназава. — Очаквах ви с нетърпение. Моля заповядайте и ме извинете за бъркотията. В момента работя над някои материали от предстоящата сесия.
Изкачиха се по каменните стъпала и се озоваха на просторна веранда, из която бризът се разхождаше на воля, Мебелите бяха ат тъмно полирано дърво. Навсякъде се виждаха папки с документи, подредени в стройни купчини — свръхмодерните компютърни системи все още бяха лукс за земните жители. А и Каназава не си падаше по новостите и открай време предпочиташе простия лист хартия.
— Харесва ми тук — заяви Рам Кикура и се настани в едно от креслата. — Всичко е съвсем истинско.
От дъното на верандата се появи и Каназава. Носеше дълга памучна роба и меки чорапи.
— Гари, Карен! Радвам се да ви видя отново. — Той се усмихна на Рам Кикура. — Ако не се лъжа, вие сте земният адвокат сера Сули Рам Кикура? — Каназава й подаде ръка. — Да си призная, малко съм разтревожен от това неочаквано посещение. Да не се е случило нещо важно?
Той ги отведе в другия край на верандата и им предложи различни напитки от механичния смесител. Каназава живееше сам, втората му жена бе починала преди десетина години и вместо да потърси утеха в някоя нова връзка, той бе потънал изцяло в работата си.
— Съвсем предстоящо е Възелът да обяви решението си за отваряне на Пътя. Ще има референдум — съобщи му Ланиер.
— За първи път чувам — погледна го изненадано Каназава. Бузата му беше разсечена от ален белег — спомен от годините, когато бе служил на подводница. Ланиер си припомни, че по време на първата ракетна атака подводницата му се намирала недалеч от Калифорнийския бряг, в зоната на сринатия до основи Сан Франциско.
— По всичко изглежда, че земните жители няма да бъдат допуснати до референдума — продължи той.
— И защо? — попита Каназава с непроницаемо изражение.
— Въз основа на някакво забравено правило от времето на Възстановяването — обясни Ланиер. — Според което земните жители нямат право на глас, когато става дума за решения от жизненоважно значение.
Каназава кимна.
— Използвано за последен път преди единадесет години, но все още в сила. И какво общо има всичко това с мен?
— С всички нас, по-скоро — рече Ланиер, — Но това е дълга история.
— Щом си дошъл чак тук, сигурно си заслужава да я чуем. Започвай.
И Ланиер започна да разказва.
40.
Шишарк
Корженевски пресече терминала на Шеста кухина и спря пред Мирски. Руснакът разглеждаше замислено огромните машини, които се издигаха като небостъргачи в противоположния край на кухината. Ниско над повърхността се плъзгаха облаци, които за миг закриваха гледката и хвърляха продълговати сенки под себе си. Листата на дърветата блестяха в яркозелено под ослепителната светлина от плазмената тръба. Имаше нещо странно и успокояващо в тази картина. Корженевски се загледа, очарован от ненадейно споходилото го сантиментално настроение.
Подобно на Олми той също смяташе, че вече нищо не може да попречи за отварянето на Пътя.
— Какво великолепие — промърмори Мирски. — Невероятно постижение. — Той се усмихна на Инженера. — Помня, че бях потресен, когато пристигнах тук за първи път. Имах чувството, че съм джудже в страната на великани. Всичко тук ми се струваше чуждо и непонятно, още повече че войната току-що беше приключила, а и ние бяхме пристигнали на Картофа — искам да кажа на Камъка — съвсем неканени… Колко време ще ви е необходимо, за да подготвите машините?