— Това, че сме смъртни, не е единственото, което ни отличава от тях — довърши Каназава.
Вечерята поднесоха роботи. Четиримата се настаниха край широката бамбукова маса с груби кръгли крака. След умората от пътуването и напрежението Ланиер и Карен почувстваха, че главите им се замайват още след първите миниатюрни чашки ром. Ланиер не беше изпадал в подобно състояние от десетилетия. Един по един стегнатите възли в душата му взеха да се отпускат и той започна да вижда Карен с други очи, очите на един по-млад Ланиер. Може би това, че отново бяха заедно и работеха по общ проблем, щеше да помогне да зараснат раните, отворили се с годините и неразбирателството.
Рам Кикура категорично отказа да вкуси ром.
— Чувала съм за алкохола — съпротивляваше се тя. — Това е наркотична отрова.
— Горе на Шишарк да няма сух режим? — засмя се Каназава.
— Не, разбира се. Просто алкохолът при нас играе твърде малка роля. Още в началото на Пътешествието моите сънародници са проявявали по-голям интерес към пряката мозъчна стимулация. Сега този метод е значително усъвършенстван и напълно безвреден, с негова помощ помагаме на пристрастени към наркотици и други химични препарати и тук, на Земята… Но алкохолът никога не се е превръщал в обществен проблем. Мисля, че в някои от кухините дори се отглеждат специални сортове грозде, за вино… — Всички я слушаха заинтригувани да научат нещо повече за историята на астероида. — Сетне, когато бил отворен Пътят и започнал активен търговски обмен с други цивилизации, талситът и неговите производни напълно изместили нашите собствени стимуланти. Да не говорим за възможността от пълно прехвърляне на съзнанието в Градската памет, където са постижими всякакви удоволствия. Алкохолът и останалите токсични вещества естествено били забравени като твърде примитивни средства.
— Примитивните средства също притежават свое очарование — отбеляза Каназава.
— Не обичам да се правя на глупачка — рече троснато Рам Кикура. Потопи пръст в чашата с ром и го поднесе към носа си. — Естери и кетони. Много силни.
— Направо унищожават мозъка — засмя се Карен. — Ще взема да поискам една бутилка.
— Алкохолът — обяви Рам Кикура — е проблем на земните жители. Не съм ли права?
— Абсолютно сте права — потвърди Каназава. — Той е балсам за нашите рани.
— Мразя да губя контрол над себе си — упорстваше Рам Кикура. Карен се наведе към нея.
— Хайде, пийни. Много е приятно на вкус. Може само да опиташ.
— Зная какво е на вкус. Поръчвала съм си биохрони в Градската памет.
— Биохрони? — вдигна вежди Каназава.
— Били са популярни навремето — обясни Ланиер. — Симулатори на човешки опит. Пресят, естествено. Просто изживяваш нечий друг живот.
— Майчице! — възкликна изумено Каназава. После започна оживена дискусия за това дали биохронният секс може да се сравнява с действителния и Рам Кикура незабелязано придърпа чашата към себе си. Гари виждаше, че е заинтригувана от питието: изглежда, намираше в него връзка с миналото. Спомни си, че когато за първи път се срещнаха, Рам Кикура бе пиктирала американското флагче над рамото си, горда със своя древен произход, за който знаеше толкова малко. Ето че сега до нея бе частица от това минало. А и биохронните спомени сигурно не бяха така добри като реалните.
— Добре де — въздъхна тя, протегна ръка и вдигна чашата. — За това да си човек! — И отпи доста по-голяма глътка, отколкото би й препоръчал Гари. Очите й се разшириха, тя се закашля и се задави. Карен я тупаше уплашено по гърба,
— Уф, в името на Звездите! — изстена накрая Рам Кикура. — Тялото ми ненавижда тази течност!
— По-кротко — каза й Каназава. — Твърде силно е да го отпивате наведнъж…
Рам Кикура размаха засрамено ръка, изтри сълзите си и вдигна отново чашата.
— Кажете някой тост — помоли се тя.
— Да пием до дъно — предложи Ланиер.
— Само като го чуя и ми се свива гърлото — оплака се Рам Кикура и отпи скромна глътка.
— Не разбирам — вдигна рамене Каназава. — Ромът е чудесен. От моя район.
— Тук всичко е твой район — захили се Ланиер. — Чудя се дали опиваш всички гости?
— Няма да се напия — успокои ги Рам Кикура. — Разполагам с имплантирани метаболизатори, които превръщат алкохола в захар по-бързо, отколкото мога да го поглъщам.
— Колко жалко — подхвърли Каназава.
— Бих могла да забавя темпото, с което работят — успокои го тя. — За да почувствам поне мъничко…