Робърт Шекли
Вечност
При толкова голям залог Чарлз Денисън не би трябвало да бъде невнимателен. Един изобретател не може да си позволи небрежност, особено когато изобретението му е невероятно ценно и явно подлежащо на патентоване. Твърде много грабливи ръце са готови да вземат онова, което принадлежи на друг, твърде много хора са готови да се възползват от творческите способности на наивните.
Малко параноя би послужила добре на Денисън, но на него му липсваше тази жизненоважна характерна черта на изобретателя. И той дори не бе осъзнал пълния обхват на небрежността си, докато един куршум, изстрелян от оръжие със заглушител, не удари гранитната стена само на десетина сантиметра от главата му.
Чак тогава разбра. Но вече беше твърде късно.
Чарлз Денисън бе наследил един повече от добър доход от баща си. Бе учил в Харвард, изкарал военна служба във флотата, а после бе продължил образованието си в Масачузетския технологичен институт. От тридесет и втората си година насам се занимаваше с частна научноизследователска дейност и работеше в своята малка лаборатория в Ривърдейл, Ню Йорк. Специалността му беше биология на растенията. Бе публикувал няколко забележителни труда и бе продал един нов инсектицид на една корпорация за аграрни разработки. Печалбите му позволиха да разшири лабораторията си.
Денисън обичаше да работи сам. Това отговаряше на неговия характер. Той беше въздържан, но не и необщителен човек. Два или три пъти годишно ходеше в Ню Йорк. Посещаваше театри и кина, и се напиваше. После се завръщаше доволен към усамотението си. Беше ерген и като че ли щеше да си остане такъв.
Скоро след като навърши четиридесет години, Денисън попадна на интересно изследване, което го въведе в един различен клон на биологията. Той продължи изследването, разви го, разшири го и то бавно прерасна в хипотеза. След още три години, една щастлива случайност постави в ръцете му окончателното доказателство.
Той бе изобретил най-ефективното лекарство за удължаване на живота. То не предпазваше от насилие, но иначе наистина би могло да бъде наречено „серум на безсмъртието“.
Сега вече беше време за предпазливост. Но дългите години на уединение бяха отучили Денисън да се пази от хората и техните интриги. Той не се интересуваше от света около себе си и никога не бе му минавало през ум, че светът може да не е чак толкова незаитересован от него.
Мислеше само за своя серум. Той беше нещо ценно, което трябваше да се патентова. Но дали бе разумно да го разкрива? Дали светът бе готов за едно лекарство, осигуряващо безсмъртие?
Никога не беше му се случвало да мисли по този въпрос. Но след изобретяването на атомната бомба, много учени бяха принудени да се замислят за морала на своята професия. Денисън също се замисли по този въпрос и реши, че безсмъртието е неизбежно.
През цялото си съществуване човечеството бе изпитвало природните дадености. И ако някой не бе открил огъня, щеше да го открие друг. Същото щеше да се случи с лоста или барута, или атомната бомба, или безсмъртието. Хората искаха да знаят всички тайни на природата и нямаше начин те да бъдат скрити.
Въоръжен с тази търпяща критика, но удобна философия, Денисън събра всичките си формули и доказателства в куфарчето, пъхна едно шише със стотина милилитра от продукта в джоба си и напусна лабораторията в Ривърдейл. Имаше намерение да прекара нощта в някой хубав хотел в града, да отиде на кино, а на следващия ден да продължи за службата по патенти във Вашингтон.
Докато пътуваше с метрото, Денисън се бе зачел във вестника. Почти не бе забелязал мъжете, които седяха от двете му страни. Забеляза ги чак, когато онзи вдясно го блъсна силно в ребрата.
Денисън погледна към него и забеляза дулото на малък автоматичен пистолет, скрито от останалите във вагона със сгънат вестник.
— Какво е това? — попита Денисън.
— Дай го тук — каза мъжът.
Денисън бе изненадан. Как би могъл някой да знае за откритието му? И как смееха да се опитват да го ограбят на публично място във вагона на метрото?
После той реши, че те просто искат парите му.
— Нямам много в себе си — заговори с прегракнал глас Денисън и посегна към портфейла си.
Мъжът от лявата му страна се пресегна и хвана куфарчето.
— Не ти искаме парите — каза той. — Лекарството за безсмъртие.
Неизвестно откъде, но те знаеха. Но какво ли щеше да стане, ако откажеше да им даде куфарчето си? Щяха ли да посмеят да го застрелят в метрото? Оръжието беше с много малък калибър. Шумът от изстрела можеше и да не бъде чут поради глъчката. Пък може и да се чувстваха прави да поемат този риск заради плячката, която щяха да вземат от Денисън.