Сюзан Уайт беше настроила радиоапарата си така, че да прихваща кодирани емисии. Точките и тиретата, приличащи на морзов код, бяха само началото на далеч по-сложна шифрограма. Морзовият код, ако добре си спомняше годините по море след отпътуването си от Галвестън, беше просто способ за предаване на думи посредством радиовълни. Всеки, разполагащ с книга за разчитането му, можеше да разгадае подобно съобщение, дори и да нямаше опит, което беше достатъчно за обикновено семейно забавление в събота вечер, но далеч не бе достатъчно, когато нещата опираха до секретни предавания. Ето къде се вписваше машината „Енигма“. Сигналите, идващи от радиоапарата, по всяка вероятност вече бяха кодирани от изпращача. Разбитата машина „Енигма“ на Уайт беше начинът, по който тя бе декодирала съобщенията.
Което означаваше, че определено ставаше дума за шпионаж. Нямаше никакво съмнение. И че нямаше абсолютно никакъв шанс да научи какво бяха съдържали кодираните предавания.
Флойд се изтръгна от дълбокия умисъл, в който бе изпаднал и погледна часовника: три и половина следобед. Влизайки в ролята си на човек, който е изгубил връзка със сътрудника си, реши, че най-правдоподобните му действия в такъв момент биха го отвели обратно до местопрестъплението в опит да разнищи историята. Изпи една чаша вода, след което грабна шапката и палтото си. Канеше се да остави тенекиената кутия с документите на Сюзан Уайт където си беше — на бюрото, ала в последния момент му хрумна друга мисъл: който и да беше отговорен за смъртта на Бланшар, вероятно бе по следите на кутията. Първо живота си бе изгубила Сюзан Уайт, а сега същата участ бе сполетяла и хазаина й. Който и да беше извършил второто убийство, вероятно вече знаеше, че документите са в друг. И с всички тези визитни картички, пръснати из наемателите на сградата, едва ли щеше да му отнеме дълго време, преди да направи връзката с Флойд.
Той взе кутията. Отсега нататък, където и да отиваше, тя щеше да е с него.
Когато зави по улица „Пьоплие“, веднага забеляза, че пред номер двадесет и три има паркирани три полицейски коли. В огледалото за задно виждане мярна как тъмният седан от улица „Драгон“ го подмина и се насочи към кръстовището с улица „Толбиак“, но забави веднага щом шофьорът също го видя. Хлапето очевидно беше зелено, като се вземеше предвид, че Флойд дори не бе направил опит да му се измъкне по пътя за дома на Бланшар. Което почти сигурно означаваше, че към екипа за наблюдение имаше още някой с далеч повече опит.
Флойд паркира на половината път нагоре по улицата, изгаси двигателя и в продължение на няколко изпълнени с мълчание минути наблюдава случващото се. Въпреки че убийството се бе разиграло почти пет часа по-рано, по-вероятно вече шест, на тротоара под балкона все още имаше голяма тълпа любопитни. В следобедната светлина на слънцето сенките им започваха да се издължават. За един изпълнен с мъртвешка несигурност миг Флойд се запита дали тялото все още не е там — премазано и обезобразено от падането. Беше слабо вероятно обаче, и колкото повече се взираше, толкова повече се убеждаваше, че тълпата просто се навърта около входа на сградата с надеждата да научи нещо повече около случая от представителите на Ке — полицаи или следователи, — които явно все още влизаха и излизаха по работа.
Той приглади косата си, сложи си шапката и излезе от колата. Тръгна към зяпачите, осъзнавайки, че никой от тях не му изглежда познат. На пост пред вратата имаше двама униформени служители на реда, които си подхвърляха шеги с тълпата. Флойд внимателно си проправи път през хората, докато не се озова току пред носа на полицаите.
— Мога ли да ви помогна, мосю? — попита по-старшият от двамата.
Флойд му показа документите си за самоличност, както и визитката си.
— Аз съм частен детектив — обясни. — Мосю Бланшар… покойният мосю Бланшар… беше мой клиент.
— Малко си закъснял, а? — отвърна полицаят и думите му бяха съпроводени от одобрителния кикот на колегата му.
Флойд се постара отговорът му да прозвучи също толкова неангажиращо:
— Мосю Бланшар ме бе натоварил с разследването на предишен инцидент в сградата. Сега, след като същото се случи и с него, не мога да не си задам въпроса дали между двата случая няма някаква връзка.
— Клиентът ти е мъртъв — отвърна по-старшият полицай. Имаше застоял дъх и не се беше бръснал. — Това не означава ли, че вече никой няма да ти плаща?