— Здравей, Флойд. Не мога да не забележа, че напоследък пръскаш визитки като конфети — произнесе същият глас, все така скрит в тъмнината.
— Последният път, когато проверих, все още нямаше закон срещу това.
— Правилно го формулира — отвърна мъжът. — Напоследък човек не може да бъде сигурен в нищо, включително и в закона. Затвори вратата след себе си.
Флойд откри, че изпълнява каквото му бяха наредили. Гласът беше едновременно заповеден и успокоителен. Освен това беше глас, който бе чувал и преди.
— Инспектор Майол?
— Мина доста време, а? Колко време мина от нападението с нож в „Монсо“… пет, шест години?
— Най-малко.
— Грозна история, както и да я погледнеш. Все още не съм напълно убеден, че закопчахме правилния човек.
Флойд беше само косвено въвлечен в случая с намушкването — един от тогавашните му клиенти беше свързан с жертвата, — но това бе достатъчно, за да го потърсят от Големия дом. Тогава Майол доста учтиво му бе наредил да престане да се разхожда по пръстите на краката им. Флойд беше схванал намека.
— Предполагам, че вече хубаво сте си поговорили с колегата Белиар?
— Разясни ми гледната си точка — сви рамене Флойд.
— Белиар има своите методи, аз също.
Майол бе олицетворение на злия полицейски служител: имаше слабо лице с изпъната кожа, през която костите на черепа му сякаш се силеха да изскочат, зла малка уста и зли очички, наблюдаващи света иззад очила без рамки. Последните шест години не бяха смекчили изражението му ни най-малко. Той свали меката си филцова шапка и почеса обръснатия си скалп.
— Надявам се методите ти да са по-напредничави — отвърна Флойд.
— Приятелят ти е загазил здравата — заяви без да увърта Майол. — Особено сега, след като със случая се е заел Белиар.
— Останах с впечатлението, че и аз не съм се изплъзнал напълно.
— Белиар е един от многообещаващите младежи на управлението. С правилния костюм, с правилните шапка, кола и жена. Дори има правилните политически връзки.
— Шателие?
— Кой друг.
Нещо в тона му най-сетне накара Флойд да се отпусне.
— Да разбирам ли, че не пееш на един глас с тях?
— Времената се менят — отвърна Майол. — Градът не е същият като преди няколко години.
— Смешна работа, същото каза и Белиар.
— Без съмнение обаче го е казал така, сякаш това е нещо хубаво. — Майол отново си сложи шапката и внимателно я натисна надолу. Тъканта й покри твърдите остри косми около ушите му с ясно доловим драскащ звук. — Говоря сериозно за Белиар. Това не е човек, който искаш да ти бъде враг.
— Ти си негов началник.
— На думи — каза Майол. — За съжаление на мен ми липсват амбицията и връзките му. Четеш ли вестниците, Флойд?
— Следя забавните страници.
— Не би трябвало да работя по този случай. Официално дори не съм тук. Предполага се, че в момента преследвам контрабандисти в Монруж.
— Четох за това. Освен това разбирам, че си споменал името ми, когато Бланшар е търсел частен детектив.
— Ти беше очевидният избор. Смъртта на американката ме тревожеше: нещо в този случай не излизаше както трябва. Но началникът на прокурорския отдел беше доволен от заключението за нещастен случай, така че не можех да направя нищо повече.
— Сега обаче на полицията ще се наложи да вземе и двата случая на сериозно, нали?
— Зависи дали имат интерес да ги разрешат.
— Стори ми се, че Белиар е решен да постигне резултати.
— Да, но какви резултати? На първо време сгреши, като игнорира първия случай: пропусна идеалната възможност да лепне убийството на някое от дежурните малцинства. Сега обаче, след като в картинката се появи и Кюстин, ще навакса пропуснатото.
— Толкова много ли го мрази?
— Всички го мразят.
— А ти?
— Познавах Кюстин. Преди десет години работех с него в Седемнадесети участък. — Майол извади от вътрешността на сакото си тънка метална табакера с релеф на русалка. Предложи цигара на Флойд, който отказа, преди сам да щракне със запалка, инкрустирана със слонова кост. — Беше добър следовател. Труден човек, но можеше да се разчита на него.
— В такъв случай знаеш, че не е способен на нещо подобно?