— Как е Маргьорит?
— Наистина ли искаш да знаеш, или просто сменяш темата?
— Наистина искам да знам — отговори той. — Смяташ ли, че положението в Париж се е влошило толкова, колкото мисли тя?
— Очевидно не се подобрява.
— Майол спомена почти същото, когато се сблъсках с него в сградата на Бланшар. Плашещо е, че подобна промяна може да ни изненада, без дори да забележим.
— Сигурна съм, че хората са говорели така и преди двайсет години.
— Мислиш си за онова, което каза Маргьорит? Че бурените се завръщат?
— Да — отвърна простичко тя.
— Може би има право. Може би само възрастните хора виждат нещата в перспектива.
— Още една причина да живеем — произнесе Грета.
— Освен ако не направим нещо тук, още сега, преди да е станало прекалено късно.
— Ти, Флойд? — Тя едва скриваше веселието си.
— Ние — отговори той.
— Има и друго, нали?
— Да, с мен се свърза сестрата на Сюзан Уайт. Обади се по телефона в кантората ми точно преди да тръгна за насам.
— Какъв ден само. Пълен с изненади. Какво искаше?
— Кутията.
— Ще й позволиш ли да я вземе?
— Искам да си я получи. Но освен това искам да я проследя, когато излезе от кантората. Така че ще ми трябва малко помощ.
— Разбирам.
— Ще го направиш ли? Ако не за мен, поне заради Кюстин?
— Не си насилвай късмета, Флойд.
— Говоря сериозно. Майол каза, че може да отърве Кюстин, ако успея да изнамеря нещо правдоподобно.
— Какво например?
— Друг заподозрян. Зная, че шансът е малък. Но момичето е единствената ми следа. Ако не я проследя, с Кюстин е свършено.
Флойд и Грета блъснаха вратите на Льо Пероке Пурпр и последваха редицата от снимки на джазмени, водещи надолу по стълбите. Беше петък вечер и някои от постоянните посетители на бара вече бяха пристигнали, но иначе заведението все още бе относително тихо и повечето маси бяха празни. Някакво хлапе в карирана риза изпълняваше соло „Източен Сейнт Луис Тудъл-у“ на пианото, опитвайки да наподоби движенията на Дюк, но без да се справя особено успешно. Мишел кимна спокойно на Грета и Флойд, сипа им питиета без да каже и дума и се върна обратно при хромирания тезгях на бара. От време на време хвърляше по едно око на стълбите, водещи към изхода, сякаш очакваше някого.
Двамата отпиваха от питиета си, без да разговарят. Изминаха пет минути, после десет.
— Знаеш защо сме тук, нали? — попита най-после Флойд.
Мишел престана да забърсва бара и известно време се суети, оставяйки кърпата на мястото й.
— Огледахте ли се, преди да дойдете?
— Никой не ни проследи — увери го Флойд.
— Сигурни ли сте?
— По-сигурен не мога да бъда.
— Това не е много сериозна гаранция.
— Но е най-доброто, което мога да ти предложа. Знаеш къде е, нали?
Мишел взе празните им чаши.
— Елате с мен.
Той вдигна преградата на тезгяха в дъното на бара и ги поведе към помещението отзад, където бяха безразборно струпани купища празни каси от вино. Една врата водеше към криволичещ тухлен коридор, също почти задръстен от дървени бирени каси. На половината път през него Мишел спря пред една необозначена бяла врата и измъкна връзка ключове от джоба си. Отвори вратата и ги въведе в друг претрупан с каси склад. На пръв поглед изглеждаше, че касите достигат до отсрещната стена, ала като се вгледа по-внимателно, Флойд си даде сметка, че всъщност прикриват врата.
— Оттам — посочи Мишел. — Приключвайте бързо и не вдигайте шум. Не се обиждай Флойд, но поемам сериозен риск.
— Оценяваме го — кимна сериозно Флойд.
Тайната врата ги отведе до тясна стаичка, горе-долу с размерите на килер. Стените бяха облепени с подпухнали тапети, започващи да се свличат на ивици по влажната тухлена стена отдолу. На тавана гореше една-единствена гола крушка. Мебелировката се изчерпваше с дюшек, метнат напряко през пода, върху който, полуизлегнат, полуоблегнат на стената върху няколко мръсни възглавници, седеше Кюстин. До него имаше торба с провизии. Беше в дрехите си от сутринта, но те вече се бяха измачкали и потъмнели от пот, сякаш ги бе носил в продължение на седмица.
Кюстин остави настрана парчето вестник, което четеше: