— Какви звуци?
— Боричкане, пъшкане. Сякаш някой разместваше мебелите. Разбира се, веднага влязох. Тогава видях детето: малко момиченце, може би същото, което видяхме пред апартамента вчера, а може би друго.
— Какво правеше детето? — попита Флойд, усещайки как в стомаха му се надига нещо ужасно.
— Убиваше мосю Бланшар — отговори Кюстин, без да промени изражението на лицето си, сякаш бе премислил нещата толкова пъти, че вече не можеше да се изненада от крайното заключение. — Бланшар беше на пода, главата му беше притисната в крака на стола. Детето беше клекнало над него. С едната ръка бе покрило устата му, а с другата замахваше с ръжена. Удряше главата му с него.
— Как е възможно едно дете да надвие възрастен мъж? — попита Флойд. — Беше на години, но не и чак толкова слаб.
— Съобщавам ти само онова, което видях с очите си — отговори Кюстин. — Детето сякаш имаше чудовищна, животинска сила. Ръцете и краката му бяха като клечки, но го налагаше като ковач.
— Говориш за него като за неодушевен предмет — отбеляза Флойд.
— Когато ме погледна — обясни Кюстин, — разбрах, че въобще не е дете.
Грета наблюдаваше Флойд ужасено. Той докосна успокоително ръката й.
— Продължавай — каза към Кюстин.
— Беше облечено като момиченце, но в мига, в който ме погледна, разбрах, че е нещо друго — нещо като демон, а не дете. Лицето му приличаше на изсушена слива. А щом отвори уста, в нея имаше сух почернял език и един-два изгнили зъба. Подуших ги.
— Плашиш ме — обади се Грета, като потрепери от отвращение под ръката на Флойд. — Да не би това да е едно от децата, за които твърдите, че постоянно изниквали в случая?
— Каквото и да са, определено не са деца — повтори Кюстин. — По-скоро само приличат на деца, докато не се вгледаш по-внимателно. Това е всичко.
— Но това е невъзможно — настоя Грета.
— И двамата сме ги виждали — отвърна Флойд. — Както и някои от наемателите в сградата на Бланшар.
— Но… деца?
— По някакъв начин се вписват във всичко това — каза той. — И едно от тях вероятно е убило Сюзан Уайт.
— Какво стана после? — попита Грета. Любопитството очевидно постепенно започваше да взема връх над осъзнаването на случилото се.
— Детето ме погледна — каза Кюстин. Той бръкна в торбата с провизии до дюшека и извади отвътре бутилка уиски. Отпи малко и продължи: — Погледна ме и издаде звук, който никога няма да забравя. Отвори уста — тогава видях езика и зъбите му — и… пропя. — Произнесе думата с отвращение и побърза да я отмие от устата си с още една глътка уиски.
— Как така „пропя“? — попита неразбиращо Флойд.
— Или нададе вой, или изписка… Наистина не мога да ти го опиша по-точно. Не беше като никой звук, който би издало обикновено дете, а нещо като демонична тиролска песен. Не питай как, но разбрах какво правеше: викаше другите като него. Призоваваше ги. — Кюстин зави капачката на бутилката и я върна обратно в хартиения плик. — Тогава си плюх на петите.
— Даваше ли си сметка колко зле ще бъде разтълкувано това?
— Нищо не можеше да ме накара да остана по-дълго в онази стая. Огледах се за някакво оръжие, но нещото-дете вече държеше в ръка единствения предмет, който можеше да нанесе по-сериозни поражения. Просто исках да се измъкна оттам и да се скрия по възможно най-бързия начин.
— Тогава повика такси?
— Да — отговори Кюстин. — Отидох право на улица „Драгон“, където ти оставих бележка. После дойдох тук.
— Хората от Големия дом смятат, че ти си убил Бланшар — произнесе Флойд.
— Нормално. В това им се иска да вярват. Говориха ли с теб?
— Побъбрихме си с инспектор Белиар за това-онова веднага след като ти беше напуснал местопрестъплението.
— Белиар е отрова. Пази се, Флойд. Стой надалеч от този случай. Стой надалеч от мен.
— Малко е късно за това.
— Никога не е късно да проявиш здрав разум.
— Е, може би този път е. Разговарях с нашия стар познат Майол. Беше скептично настроен, но мисля, че дълбоко в себе си е убеден в невинността ти.
Кюстин поклати примирено глава:
— Един добър човек не може да помогне на всички.
— Заявих му, че ще изчистя името ти. Той отговори, че е готов да прегледа всяко доказателство, което му предоставя.