Жената вдигна очи в момента, в който Оже се канеше да мине покрай нея.
— Моля — каза тя, като кимна към черните решетки от ковано желязо около асансьорната шахта в средата на витото стълбище.
Благодарна, че асансьорът вече бе там и я чакаше, Оже пристъпи вътре и затвори сгъваемата дървена решетка зад себе си, след което натисна бутона за партерния етаж. Асансьорът се помести с пъшкане и нетърпелив вой и започна да се спуска, ала едва изминал един етаж, внезапно се закова разтърсващо точно на границата между двете площадки. Оже изруга и отново натисна бутона, ала асансьорът отказа да помръдне. Тя опита да отвори насила сгъваемата решетка, ала по всичко изглеждаше, че се бе самозаключила.
— Ей! — извика тя — Някой може ли да ми помогне? Заседнах.
Чу как чистачката каза нещо, но й прозвуча по-скоро съчувствено, отколкото окуражително. Оже натисна още веднъж бутона — отново без особен ефект. Изведнъж я връхлетя кристално ясната мисъл, че може да остане в заседналия асансьор с часове, докато най-после някой техник не се появи изнервен, особено днес, в събота, за да отстрани повредата. Ако изобщо някой се сетеше да му се обади, което пък само по себе си щеше да бъде цяло чудо. Тя отново извика — ако чистачката не можеше да й помогне, или да я разбере, поне би могла да извика Флойд. Този път обаче не последва дори отговор.
Измина цяла минута, без нищо да помръдне. Чуваше единствено учестеното си дишане и спорадичното металическо потракване, когато под силата на собствената й тежест асансьорната клетка се полюляваше на носещите въжета. Сградата като че бе напълно изоставена.
Чу как някъде високо над нея се затваря врата, след което нечии бързи стъпки се чуха надолу по стълбите. Стъпките се ускориха и се превърнаха в глухи удари, сякаш някой прескачаше по две или три стъпала наведнъж. Оже се взря през мрежата на тавана на асансьора и видя, че по стълбите точно над нея преминава нечия тъмна фигура. Преди да успее да извика още веднъж, фигурата беше отминала с отскоци надолу и поемаше към следващия етаж, а малко по-късно вече излизаше на улицата. Беше успяла да я зърне само за миг, но така и не бе смогнала да различи чертите на лицето на човека. Знаеше единствено, че бе облечен в палто с високо вдигната яка и носеше ниско прихлупена филцова шапка. За момент си зададе въпроса дали не може да е бил Флойд, но почти веднага отхвърли абсурдната мисъл.
Секунда по-късно асансьорът се пробуди към живот и продължи спускането си надолу. Спря на следващата площадка и за да не поема излишни рискове, Оже отвори вратата и продължи пеша. Стиснала кутията още по-здраво, мислено се поздрави, когато най-после излезе на дневна светлина. По някакъв начин се чувстваше далеч по-сигурна на открито, колкото и нелогично да беше това.
Огледа улица „Драгон“ нагоре и надолу, но не се забелязваше и следа от тичащия човек. Всъщност нямаше никакъв знак за нещо нередно. Улицата си оставаше също толкова сънлива и притихнала, както по време на идването й, но тук-там се виждаха минувачи, така че дори някой да се опиташе да се изпречи на пътя й, знаеше, че най-малкото можеше да разчита на помощта на един или двама очевидци от магазина за конско месо на приземния етаж в сградата на Флойд.
Малко по-надолу по улицата Оже спря под навеса на отдавна затворен магазин за трикотаж и нетърпеливо отвори кутията. Във вътрешността й, точно както бе забелязала още в кантората, имаше пачка документи, прихванати с ластик. Прибра пачката в чантата си. Кутията вече не й трябваше, така че я напъха сред купчината кашони, които се бяха натрупали в единия ъгъл до вратата на магазина.
Отново тръгна по улицата, докато не достигна южния й край, където пресичаше улица „Севр“, водеща към далеч по-оживената улица „Рен“. По времето, когато достигаше ъгъла, чу как зад гърба й някаква кола запали. Докато поемаше на север по „Рен“, рискува да хвърли един поглед назад точно навреме, за да забележи решетката на колата, излизаща на същата улица. Автомобилът се понесе напред, и се изравни с нея, ала блестящото слънце върху стъклото й попречи да огледа добре шофьора. Оже ускори крачка и когато отново си позволи да погледне, от колата нямаше и следа. Покрай тротоара обаче имаше прекалено много подобни автомобили, така че едва ли за шофьора би било проблем да паркира и да се изгуби сред тях.