Затвори очи за няколко минути, след което отиде до тревистозелената мивка и напръска лицето си със студена вода.
— Не се отпускай — произнесе на висок глас. — Трудната част може да е приключила, но ти предстои да се добереш до портала. Не се оставяй на самодоволството, Оже. И не си говори сама. Това е първият признак за полудяване.
Свали ужасните си парижки обувки и се обади на рецепцията за кана кафе. Малко по-късно отново се обади и поиска да я свържат с външен номер.
— Един момент, мадам.
Някой вдигна на третото позвъняване и произнесе на развален френски:
— С кого разговарям?
— Обажда се Оже — отвърна тя.
— Много добре — заяви Авелинг, преминавайки на английски. — Взе ли…
— Да, у мен са. Можете ли да се свържете с Калискан?
— Опасявам се, че е невъзможно. — Авелинг се намираше в тайната квартира, стая, която бяха взели под наем само на няколко минути пеша от „Кардинал Льомоан“. Между повърхността и подземните зали нямаше директна връзка. — Имаме известни технически затруднения с тунела.
— Кажи ми, че не е нещо сериозно.
— Работим по въпроса. Не се случва за пръв път. Вероятно до няколко часа отново ще бъде стабилен. Двете неща нямат нищо общо.
— Кое е второто?
— Не му мисли много.
— Искам да знам, надменен… — тя се опита да го обиди, търсейки нещо подходящо в обичайния си репертоар, но сякаш между мозъка и устата й съществуваше невидима, но осезаема преграда.
— У дома имат политически неприятности — прекъсна я Авелинг, преди Оже да е измислила нещо. — Офанзивата на слашърите, която всички очаквахме, е започнала. Но не се оставяй тази мисъл да те тревожи излишно. Просто донеси кутията и остави на нас да тълкуваме положението. Много сме доволни от начина, по който се справяш досега. Ще бъде жалко да развалим всичко постигнато дотук, не мислиш ли?
— Мога просто да изгоря документите — напомни му Оже. — Или да ги захвърля някъде, където никой никога няма да се сети да ги потърси. Какъв е проблемът?
— Предпочитаме да ни ги предадеш. Така ще бъдем сигурни, че нищо не се е объркало.
— Мога да дойда при портала — обясни тя, — но не съм убедена, че в момента това е най-добрата идея. Почти съм сигурна, че някой ме проследи дотук от кантората на детектива.
— Кой?
— Някой, който работи за него, струва ми се. Оказа се изключително отзивчив и ми предаде кутията веднага. Сега, като се замисля, смятам, че е възнамерявал да ми пусне опашка още от самото начало.
— Някакъв обикновен местен детектив?
— Да, същият, за който ти споменах, след като разговарях с Бланшар.
— Вероятно е станал малко по-любопитен от обичайното. Постарай се да го разкараш, но не се безпокой излишно.
— Тук се случват далеч повече неща, отколкото ми казахте.
— Слушай ме внимателно — нареди Авелинг. — Сега е точно десет и четиридесет. Свери си часовника.
— Готово.
— Точно по обяд ще прекъснем за две минути захранването на релсите, минаващи през метростанция „Кардинал Льомоан“. Ще те чакам в тунела, на вратата, и по разбираеми причини не е добра идея да закъсняваш. Никакви извинения, Оже — всички разчитаме на теб. Ще се видим след осемдесет минути. Носи документите.
Тя не отговори.
— Ще бъдеш ли там? — попита Авелинг.
— Да — отвърна тя. — Разбира се, че ще бъда.
От румсървиса почукаха. Тя затвори телефона, отиде до вратата и я открехна само колкото позволяваше предпазната верига, преди да позволи на момчето да влезе и да остави каната с кафето на масичката до леглото. Даде му щедър бакшиш, след което заключи и отново окачи веригата. Кафето бе започнало да изстива, но беше далеч по-добре от нищо. Наля си една чаша, прибави захар и мляко и почти я беше преполовила, когато най-после усети как започва да се отпуска и да възвръща самообладанието си.
Определено не й казваха всичко. Предполагаше, че подозрението през цялото време не я бе напускало, но сега бе напълно сигурна. Освен това имаше нещо друго, нещо още по-тревожно, което не я бе оставяло на мира още откакто за пръв път бе научила за участието на Сюзан във всичко това.
Защо Уайт бе споменала специално нейното име, след като познанството им се ограничаваше единствено до няколко случайни срещи? Оже можеше да разбере защо Сюзан е изпитвала безпокойство за собствената си безопасност дотам, че да повери документите за съхранение на друг, за да не попаднат в грешните ръце. Разбираше и нуждата някой от другата страна на портала да дойде и да ги прибере. Но защо точно тя? Разбира се, разполагаше с необходимите познания за историята на града, но трябваше да има и някакво по-сносно обяснение. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш Сюзан си играеше с нея от гроба, принуждавайки я да върши опасни задачи от чиста професионална злоба. Но двете бяха по-скоро хладнокръвни съперници, отколкото врагове — без излишна взаимна неприязън. Всъщност доста си приличаха.