Значи трябваше да е нещо друго. Уайт беше умна и пресметлива — не би предприела нищо, без да има конкретна причина. И единственото обяснение, което хрумваше на Оже — единственото, което изглеждаше достатъчно приемливо, като се вземеше предвид какво й бе известно за Сюзан, — бе, че ставаше дума за доверие.
Оже беше аутсайдер. Имаше вземане-даване с Калискан — това поне беше неизбежно в рамките на Института по старините, но двамата не бяха точно първи приятели. По-важното беше, че тя не е част от операцията на Авелинг. Само преди малко повече от седмица дори не беше подозирала за 32. Което пък значеше, че в някакъв момент Уайт бе решила, че не може да има доверие на Авелинг и компания.
„На всички тях ли обаче?“ — запита се Оже. Или просто беше заподозряла, че някъде в организацията има някой, на който не може да се има доверие?
Оже предпочиташе втората хипотеза. Звучеше й по-смислено в сравнение с идеята, че цялата организация, от Фобос до 32, е компрометирана. Ако случаят беше такъв, със сигурност щяха да намерят начин да не намесват външен човек, без значение колко проблемна би се оказала задачата.
Оже обмисляше онова, което вече и сама бе научила. Всички бяха на мнение, че в документите има нещо ценно. Сюзан Уайт дори се бе постарала да ги предаде в сигурни ръце и да уреди завръщането им през портала. Калискан, Авелинг и останалите на Фобос изглежда също смятаха, че документите си струват риска, иначе никога нямаше да предложат на Оже да дойде да ги вземе. Освен това имаше още някой, който ги възприемаше по този начин: онзи, който бе убил Сюзан Уайт, а сега и Бланшар. Независимо кой беше той, очевидно нямаше особено желание документите да се озоват на Фобос. Което пък навеждаше на мисълта — стига въображението й да не се развихряше прекалено много, — че човекът или хората, извършили двете убийства, по някакъв начин бяха свързани с тези документи.
Това водеше до един-единствен въпрос: какво имаше в самите тях?
Тя извади връзката от ръчната си чанта и започна да подрежда документите върху кафеникавочервената покривка на леглото, докато най-сетне не го покри изцяло. Сега просто стояха пред нея, подредени по начина, по който бяха стояли в кутията.
Оже отстъпи от леглото и огледа наследството на мъртвата жена.
— Говори, Сюзан — произнесе. — Подскажи ми за какво става дума тук.
Наля си втора чаша кафе, прибави сметана и захар и отново се настани в края на леглото. Започна да пренарежда документите, издирвайки някаква неуловима, но значима по смисъл комбинация. Както и да ги разбъркваше обаче, не виждаше нищо по-специално. Освен ако не изпускаше нещо наистина незабележимо, вероятно съобщението си оставаше в съдържанието им. Никаква част от него не би представлявало интерес за местните. На някой можеха да се сторят ексцентрично подбрани, особено ако знаеше, че са принадлежали на американска туристка, но не се виждаше нито димящо оръжие, нито нещо в тях крещеше, че идват от друг свят. Всъщност в тях едва ли имаше информация, която всеки заинтересован да не може да открие в тукашните книжарници или библиотеки. Нямаше свръхсекретни планове или преснимани документи от 32; нищо дори бегло напомнящо, че Сюзан Уайт е била изследовател, пристигнал в Париж през квази-дървоядов проход от някоя безумно далечна точка на Млечния път.
Оже прегледа листовете още веднъж, за да се увери, че не изпуска нещо, но ако изключеше невидимите мастила, микрофилмите и всички останали обичайни хитрини, не забелязваше нищо чак толкова тревожно в колекцията, събрана от Сюзан. Следователно, ако попаднеха в чужди ръце, едва ли биха предизвикали сериозни неприятности. Впрочем дори беше по-вероятно да изхвърлят документите и да запазят тенекиената кутия.
Организацията на Калискан обаче бе провела рискована операция, за да възстанови тези документи. И по-специално бяха наблегнали на думата „връщане“. Не просто унищожаване. Не, Калискан ги искаше обратно, което значеше, че в случая смятаха самите документи за важни.