Ала дори случаят да беше такъв, напомни си тя, се намираха на 32, където времевата линия вече се бе отдалечила с двадесет години от хронологията на 31. Шансът някой скулптор да преследва едни и същ артистични проекти в толкова различни условия беше минимален. Същото важеше и за евентуална секретна военна операция или научен проект, провеждан от местните. Дори да имаше аналог на 31, беше крайно невероятно сходна инициатива да е била предприета в Европа на 32. Но не беше и немислим, наложи си да признае това. Ако съществуваше приемлива стратегическа стойност, нищо не пречеше това да се случи и на двете планети, независимо от политическия ландшафт. По-невероятно беше нещо да бъде изобретено първо на 32, особено ако зависеше от чисто технически способи. Научните познания за света на 32 едва-едва бяха помръднали от равнището на 1939-а.
Имаше, осъзна Оже, и една по-тревожна възможност: проектът, на който се бе натъкнала Сюзан Уайт, чисто и просто изобщо да не е свързан с местните.
В този случай обаче, кой го ръководеше? И какво бяха намислили? Все още не разполагаше с отговор на тези въпроси, но поне имаше чувството, че е на прав път. Почти виждаше как призракът на Сюзан Уайт кима, окуражавайки я изнервено, подканяйки я отчаяно да направи следващата невероятно очевидна дедуктивна стъпка.
Само че Оже бе изчерпала предположенията си.
Тя погледна часовника си. Беше почти единадесет, следователно й оставаше малко повече от час, преди да прекъснат захранването в метростанцията.
Забързано, но с безкрайно внимание, тя събра документите, загънати в лист хартия за писма, който намери на писалището, и отново ги прибра в чантата. Искаше й се да има време да прегледа по-подробно и останалите, но не можеше да си позволи този лукс. След като Авелинг я бе предупредил за нестабилността на тунела, изпитваше непреодолимо желание да потегли на път за дома. Колкото и омагьосващ да й се струваше този жив спомен за Париж, колкото и да й се искаше да разполага с всичкото време на света, за да го разгледа, нямаше желание да се превърне в негова затворница.
Оже отмести тънките завеси на прозореца. От времето на завръщането й в хотела бе започнало да ръми — лек октомврийски дъжд, който заглушаваше градските шумове и ги превръщаше в далечен намек за слабия сутрешен трафик. Остана за миг загледана към улицата долу, наблюдавайки минувачите, прескачащи локвите под тъмните си чадъри и лъскави дъждобрани. Не можеше да не гледа на тях като на живи същества, всяко едно със свой собствен вътрешен живот. Ала въпреки всичко, самото им съществуване си оставаше обикновен фалшификат.
Скелсгард беше оприличила този свят на моментна снимка, която поради някаква неясна причина бе продължила да живее във времето, защитена от бронираната черупка на АГС обекта. Нямаше как да отгатнат по какъв начин бяха направили снимката, нито дали някой на истинската Земя бе доловил дори за миг какво се случва с него… секундно прекъсване на мисълта, едва доловимо усещане за колективно дежа вю. Може би събитието просто бе отминало — незабелязано от никого.
Но от този момент нататък историята на двете планети се бе разклонила. Първоизточниците на копията от 32 бяха продължили с реалния си живот от плът и кръв в своята времева линия от историята на 31. Моментната снимка едва ли беше направена по-късно от май 1940-а, нито много по-рано, защото събитията на 32, водещи до инвазията през Ардените очевидно не се различаваха особено от тези на 31. Истинският свят, 31, малко по-късно бе потопен в катастрофална война. Мнозина от онези, които бяха уловени в снимката, със сигурност бяха намерили смъртта си в тази война или по време на злощастните, изпълнени с конфликти десетилетия след нея. Дори и по някакъв начин да се бяха промъкнали през историческите цепнатини и да бяха избегнали смъртта вследствие на куршум, болест или политически репресии, много от тях, независимо от всичко, щяха да водят живот, изпълнен с лишения поради бруталните условия в онези години.
Колкото и мрачен, колкото мизерен и трагичен да бе този живот обаче, те бяха изиграли ролята си съгласно верния сценарий. Докато животът на техните половинки на 32 беше поел по друг път. И почти всички, родени на този свят след разцепването на времевата линия, или нямаше да съществуват, или щяха да бъдат коренно различни хора на 31. Във всеки един смисъл тези хора живееха живот на заем.
За момент в ума на Оже изникна една противна идея. Колко по-просто би било, колко по-чисто, ако животът им никога не се бе състоял? Ако моментната снимка беше запазила само Париж и останалата част от света, но не и хората в тях? Ако всичко наоколо беше като една от онези снимки от XIX век, преекспонирани дотам, че хората се размазваха и изчезваха, сливаха се с фона на града, оставящи единствено призрачни следи от съществуването си?