Мисълта я накара да потрепери, но някак не успяваше да я изтрие от ума си.
Още веднъж хвърли поглед на часовника, взе си палтото и напусна хотелската стая. Докато излизаше със залитане през фоайето, все така несигурна в неудобните си обувки, портиерът я наблюдаваше с повдигната вежда. В този момент обаче телефонът на бюрото пред него започна да звъни и по времето, когато го вдигна и заговори в слушалката, вече беше забравил напълно за непохватната американка и очевидното й желание да излезе от хотела по възможно най-бързия начин.
Седемнадесет
На метростанция „Кардинал Льомоан“ Оже си купи еднопосочен билет и навлезе в обедната блъсканица от пътници. Парижани смятаха обяда за сериозно нещо и въобще не се колебаеха да прекосят половината град, за да се срещнат с колега, партньор или любовник в някоя добре поддържана бирария или ресторант. Оже нямаше как да разбере дали не са я проследили от хотела на булевард „Емил Зола“, но реши да се възползва докрай от потока от пътници, за да се измъкне на евентуалните си преследвачи, като завиваше ту наляво, ту надясно в тълпата и тичаше нагоре и надолу по стълбища и ескалатори. Дори и така, когато достигна подземния перон, забави крачка и позволи на влака да потъне в тунела без нея. Перонът остана относително пълен дори след като влакът беше заминал, но нямаше как да се надява на нещо по-добро. Винаги имаше хора, които изглежда нямаха нищо по-добро за вършене, освен да се размотават из метростанциите, сякаш забравили за препускащите влакове и спешния график на редовните пътници. Млад мъж с карирано сако и каскет четеше спортните страници на вестника, а от устата му се полюляваше цигара. Закръглена, но красива жена, поправяше грима си с помощта на малко месингово огледалце, нацупена и съсредоточена.
Оже отново си погледна часовника, нетърпелива да приключи със следващата част. Ала все още имаше около две минути до обяд и едва ли бяха прекъснали електричеството, протичащо през релсите. Тя притисна ръчната чанта към себе си, наблюдавайки потока от пътници по перона. Беше застанала в самия край на платформата, там, където релсите изчезваха в мрака на тунела. В дванайсет без една забеляза светлините на друг влак, отразени в змиевидните релси, излизащи от тунела в другия край на перона, след което мотрисата се изсипа в какофония от пищене на спирачки и тежко скърцане. Погледна часовника си за последен път, с неудържимо желание влакът да потегли по-бързо. Последното, което й трябваше сега, бе мотрисата да остане в тунела между станцията и вратата за портала.
Влакът потегли. Беше почти обяд. На перона се появиха още неколцина пътници, след което стрелките на часовника й заявиха, че е време да се раздвижи. Нямаше видима промяна в състоянието на релсите, но и не възнамеряваше да се докосва до тях, за да изпробва отношението на Авелинг към детайлите. Скоро щеше да разбере дали си е свършил работата.
Оже тръгна толкова бързо, колко можеше. Трябва й само миг, за да коленичи на ръба на перона, да прехвърли крака и да се спусне на мръсния бетон, върху който бяха положени релсите. Ръцете й вече бяха почернели от саждите и смазката; без съмнение задните й части — също. Нямаше значение: всичко се развиваше според предварителния план, никога повече нямаше да излезе от този тунел, така че на никого нямаше да се наложи да си задава въпроса защо една добре облечена жена се появява от него в такова състояние.
Някой извика. Тя погледна назад точно навреме, за да види как мъжът със спортните страници посяга с ръка към нея, а цигарата пада от устата му, докато закръглената жена вдига очи с намерението да разбере за какво е цялата шумотевица. По това време Оже вече се бе плъзнала в прикритието на тъмнината в тунела и предпазливо се придвижваше покрай лявата стена, като внимаваше да избягва релсите вдясно. Щом се отдалечи на повече от няколко метра в тъмното, бе сигурна, че вече никой не може да я види. За нещастие същото важеше и за нея, защото не разполагаше със светлините на станцията. Пристъпваше рачешката колкото можеше по-бързо, като държеше стената зад гърба си през цялото време и се опитваше да не мисли за волтажа, който навярно протичаше през релсите. Трябваше да покрие само около стотина метра за не повече от две минути.