— Заради временния проблем, за който твърдеше, че досега трябвало да бъде отстранен?
— Оказа се не толкова временен, колкото се надявахме. — Авелинг спря и освети пътя пред тях с фенерчето, насочвайки лъча му по дължината на леко извитата стена.
Оже видя как се намръщи.
— Какво? — попита тя.
— Няма значение. Просто ми се стори, че чух нещо.
— Някой от нашите хора в края на портала? — предположи Оже.
Авелинг дръпна ципа на якето си и прибра документите на сигурно място във вътрешността му.
— Хайде. Да побързаме.
Оже мимоходом забеляза, че бе измъкнал автоматичен пистолет от джоба си. В светлината на фенерчето оръжието местно производство сияеше с масленосин цвят.
— Видях нещо да се движи — произнесе тя, като внезапно снижи гласа си до шепот.
Лъчът на фенерчето заигра пред тях като нервно животно.
— Къде?
— Надолу по тунела. Заприлича ми на човек, клекнал до стената. — Тя си пое дъх и прибави: — Стори ми се, че е дете.
— Дете? Не ставай глупава.
— Защо не? Някое дете лесно би се залутало тук.
Авелинг поклати глава, но се виждаше, че се е превърнал в кълбо от нерви. Не можеше да го вини. Предишното преминаване през тунела не й се бе сторило особено приятно и не можеше да се каже, че особено се наслаждава на сегашното.
— Има ли някой? — извика Авелинг. — Някой от портала? Бартън… ти ли си?
— Не беше Бартън — каза Оже. — Нито Скелсгард.
Авелинг стреля предупредително. Дулото на автоматичния пистолет изплю оранжев пламък в мрака, а куршумът се впи хрущящо в скалата на десетина метра пред тях. След като гърмът от изстрела заглъхна и ехото престана да се блъска напрегнато нагоре и надолу из шахтата, настъпи безмълвна тишина, насичана единствено от ударите на сърцата им.
— По дяволите — каза Авелинг.
— Видя ли нещо?
— Мисля, че видях нещо. Но може и да е заради думите ти.
— Ти чу нещо, преди аз да видя детето — уточни Оже.
— Сега и аз мисля, че го видях — потвърди той, като звучеше още по-несигурно.
— Дете?
— Не беше дете. Ако е било дете, тогава нещо много лошо… — Ала Авелинг остави изречението да увисне недовършено.
— Имаме проблем — заяви Оже. Тя го притисна до стената и го накара да замълчи, като изсъска: — Знаеш го!
— Просто ни се привиждат сенки.
— Или нещо се е объркало. Зная какво видях. Не съм си въобразявала нищо, дори да ти се иска да е така.
Той също й отговори шепнешком, като не отместваше дулото на пистолета от дъното на шахтата. Тя забеляза, че ръката му леко трепери.
— Какво тогава се очаква от нас, според теб? — попита остро Авелинг.
— Според мен трябва да се измъкнем оттук, преди да сме налетели на допълнителни неприятности.
— Виж — каза Авелинг, когато лъчът на фенерчето внезапно се закова върху нещо на пода на десет или дванайсет метра напред в тунела. — Тяло!
Беше прекалено едро, за да бъде на дете.
— Мисля, че може да е Бартън — обади се Оже и в гласа й се долови нотка на безнадеждност. — Мисля, че може да е Бартън и мисля, че може да е мъртъв.
— Невъзможно — каза Авелинг.
Той се изтръгна от ръцете й и тръгна по-нататък, отнасяйки светлината със себе си. Лъчът на фенерчето треперливо освети стените на тунела, докато Авелинг най-после не достигна тялото. Коленичи и огледа мъртвеца, а пистолетът продължаваше да трепери в ръката му.
— Лоша работа — измърмори той.
Оже се насили да приближи до трупа. Отблизо вече нямаше съмнение, че е Бартън. Авелинг освети по-добре тялото, спирайки лъча върху грозд от дупки от куршуми в областта на гърдите му. Имаше най-малко двайсет отделни рани, застъпващи се като лунни кратери.
Бяха разположени близко една до друга, сякаш бяха стреляли в него от упор. Пръстите му продължаваха да стискат собствения му автоматичен пистолет. Оже го взе. Ръката на Бартън все още беше топла.
— Да се махаме оттук — заяви тя.
Ръката на Авелинг потрепна, докато изстрелваше още два куршума в тъмнината. В отблясъка от изстрелите Оже си помисли, че също вижда нещо: ниска, подобна на кукла фигурка, притичваща близо до изронените стени на тунела. Беше с размерите на дете и носеше червена рокля, ала в лицето, което Оже бе мярнала в мига на проблясъците, нямаше нищо детско, а по-скоро съсухрено и дивашко: наполовина вещерско, наполовина таласъмско, противно ухилено, с изострени, почернели зъби. Автоматичният пистолет изведнъж натежа в ръката й, докато го насочваше към тъмнината и се опитваше да се прицели към мястото, където смяташе, че вече трябваше да е стигнала притичващата фигурка. Натисна спусъка, ала не последва нищо; забори се с предпазителя и отново натисна спусъка, но Бартън навярно беше изпразнил пълнителя.