— Загазили сме — каза Авелинг.
Той се изправи, като остана в леко приклекнала позиция и започна да отстъпва от тялото.
— Този път определено видях някой — заяви Оже, без да изпуска оръжието. — Приличаше на дете… но лицето му…
— Не е дете — произнесе Авелинг.
— Очакваше да се натъкнем на него, нали?
— Получаваш шестица.
Колкото и безполезно да й се струваше, тя не устоя и тикна дулото на празния пистолет в него.
— Започвай да говориш, прасе. — Не беше точно думата, която искаше да употреби, но „прасе“ най-силно се доближаваше до онова, което се опитваше да изрази при създалите се обстоятелства. — Детето е от 31, нали?
— Какво те кара да смяташ така?
— Защото каквото и да е, мястото му не е тук. А сега ми кажи всичко, което знаеш.
— Това е НВ единица — произнесе с натежал глас Авелинг. Той раздвижи лъча на фенерчето по околните стени, но от детето нямаше и следа.
— Какво?
— О, я стига, Оже. Не може да не си спомняш онази малка гадна война, за която не ни е удобно да говорим в последно време? Срещу приятелите ни от Федерацията на политите?
— Какво за нея?
— Изпращаха срещу нас деца. Неотенни войски: генетично модифицирани клонинги, психопрограмирани машини за убиване, оформени като деца.
Въпреки усилията, които полагаше, за да запази спокойствие, нещо в нея започваше да се поддава на ужаса в гласа му. А онова, което можеше да остави такъв белег в човек като Авелинг, нямаше как да мине за добра новина.
— Ти би ли се срещу тях? — попита тя.
— Влизали сме в сражения. Невинаги беше едно и също. Ситните зли създания можеха да пропълзят във всяко тясно пространство, което вече си мислехме, че сме подсигурили и да останат скрити в продължение на седмици, като оцеляваха без каквито и да било провизии… тихи, чакащи като притаени змии, почти в кома… докато не се покажеха. — Колкото повече си спомняше, толкова по-накъсано ставаше дишането му. — Бяха трудни за убиване. Бързи, силни, понасяха наранявания и прагът на чувствителността им към болка просто не се вписваше в скалите. Изключително добре развито чувство за самосъхранение… но готови да умрат, за да изпълнят мисията си. И дори когато знаехме с какво си имаме работа, даже когато ни бяха на мушката… не можехме да се насилим да натиснем спусъка. Приличаха на деца. Сражавахме се срещу милиард години еволюция, която не спираше да ни повтаря, че не бива да ги убиваме.
— Военни бебета — произнесе Оже. — Така ги наричахме, нали?
— Значи си запозната с историята. — Подигравателният тон не успя да прикрие страха в гласа му.
Тя отново си спомни за Касандра, представителката на слашърите, която бе успяла да мине за младо момиче по време на мисията, довела до тази каша. Неотенните войски бяха първата стъпка, породили след себе си цели фракции от слашъри с размерите на деца. Но и етап, за който никой не обичаше да говори напоследък, най-малко самите слашъри.
— Спомням си, че в генетично отношение бяха задънена улица. Не работеха добре. Бяха умствено нестабилни и се износваха лесно.
— Защото бяха оръжия — каза Авелинг, — създадени с определено времетраене.
— Но никой не е виждал военни бебета от поне двайсет години, Авелинг. Моля те, разясни ми какво прави едно от тях в тунелите под Париж на 32.
— Вади си изводите сама, Оже. Слашърите са тук. Вече са стъпили на 32.
Внезапно тя почувства ужасен студ и непреодолим страх. Беше далеч от дома.
— Трябва да се доберем обратно до повърхността.
— Не — отвърна Авелинг, възвърнал част от самообладанието си. — Трябва да се доберем до портала. Не можем да позволим да го овладеят.
— Сигурно вече са го овладели, щом са тук. Иначе как са пристигнали?
Авелинг понечи да каже нещо, но думите изведнъж застинаха упорито в устата му. Той издаде бълбукащ, задавен звук и се стовари върху Оже, изпускайки фенера и оръжието си на земята. Оже си пое въздух и се опита да изпищи: беше естествена човешка реакция, като се вземеше предвид, че човекът непосредствено до нея току-що бе намерил смъртта си. По някакъв начин обаче успя да се въздържи. Разтреперана, съсредоточена по-скоро върху действията, отколкото върху мислите си, посегна за фенера и замени безполезния пистолет на Бартън с този на Авелинг.