Като се придържаше ниско, тя освети шахтата и по някаква случайност успя да прикове в средата на лъча му детето само за миг. То я погледна с ужасяващото си, сгърчено подобие на лице с набръчкани и безкръвни устни, обрамчващи в дяволска усмивка изпочупените му зъби.
Износват се лесно.
Между устните му помръдна черен, изсъхнал език. В малката му граблива ръка имаше нещо, което реши, че е пистолет, насочен срещу нея. Тя стреля първа, насочвайки оръжието си най-общо по посока на детето. Пистолетът яростно изрита китката й. Оже издаде тихо, изненадано стенание, докато в същия момент детето се свиваше на две и падаше в точката от лъча на фенера. Оръжието му изтрака на пода, а то нададе противен, проточен писък като пара, изхвърчаща от гърлото на врящ чайник.
Всички инстинкти на Оже й повтаряха да се обърне и да побегне обратно към светлината на деня. Знаеше, че в тунела вероятно има още от тези създания. Но трябваше да види онова, което вече бе убила или осакатила.
Тя се приближи до него, усещайки тежестта на пистолета в ръката си, като се надяваше, че в пълнителя има поне още един куршум, но предпочиташе да не знае със сигурност. Писъкът на детето заглъхваше и се превръщаше в слаб, почти ритмичен стон.
Изрита оръжието му надалеч и коленичи до тялото. Гъстата рошава черна коса на темето на създанието се бе плъзнала настрани, излагайки на показ сбръчкания череп, осеян със старчески петна, блед и оплешивял. Отблизо, в безсърдечната светлина на фенера, лицето на детето бе покрито с отпуснати бръчки и подути шевове. Кожата под напукания слой грим приличаше на износена гума. Очите му бяха насълзени и жълтеникави. Зъбите — прогнили пънчета, зад които подутата маса на противния език помръдваше като заключено чудовище и се опитваше да издаде някакви разбираеми звуци след всеки следващ хриптящ стон. Детето миришеше непоносимо и отвратително, като отдавна забравена комунална кухня.
— Какво правите тук? — попита Оже.
Детето отговори с накъсани хрипове:
— Не ти трябва да знаеш.
— Знам какво си. Ти си военно извращение, нещо, което е трябвало да унищожат още преди десетилетия. Въпросът е, защо не са го направили?
Измежду изпочупените зъби на детето се стичаше рядка течност.
— Извадихме късмет — избълбука то в нещо, което беше или бавно задушаване, или подигравателен смях.
— На това ли му казваш късмет? — Тя кимна към раната в стомаха на детето.
— Свърших си работата тук — каза то. — На това му казвам късмет.
След което умря. Главата му се олюля, а очите му замръзнаха в очните ябълки. Оже опипа пода в тъмнината, докато ръката й не докосна оръжието му. Очакваше друг автоматичен пистолет — най-малкото друг артефакт от 32, — ала формата на предмета не й беше позната. Тя се изправи, пъхна оръжието на детето в чантата си и отстъпи от трупа му.
Зад себе си чу раздвижване: бясно драскане и шумолящи звуци. Завъртя лъча на фенера, очаквайки да види плъхове. Вместо това забеляза, че до тялото на Авелинг бяха коленичили момченце и момиченце. Тършуваха в дрехите му. Когато фенерът ги освети, двамата вдигнаха очи и започнаха да съскат ядно.
— Назад — произнесе тя, като насочи пистолета към тях. — Вече убих един и ако се наложи, ще довърша и вас.
Момчето оголи зъби срещу нея, издърпвайки свитъка с документи от якето на Авелинг. Беше напълно плешиво, като миниатюрна версия на старец.
— Благодаря ти — произнесе с гаден тон то. — Не можем да позволим тези неща да попаднат в погрешните ръце, нали така?
— Пусни ги — нареди му Оже.
Момичето изръмжа нещо към момчето. В ръката й проблесна сребрист предмет. Насочи го по посока на Оже, ала тя стреля първа, а автоматичният пистолет затанцува в ръката й, произвеждайки три последователни изстрела. Момчето изсъска и изпусна документите. Момичето изръмжа отново и ги грабна от земята, но в светлината на фенера Оже забеляза, че бе успяла да улучи и нея — повече по чиста случайност, отколкото благодарение на точна стрелба, поне това бе сигурно.
— Пусни документите — нареди отново тя.