Момичето се отдръпна от кръга на светлината. Момчето простена, посягайки към звездовидната дупка в бедрото си. Имаше нещо чудовищно и едновременно животинско в действията му, като на куче, което не успява да осъзнае напълно сериозността на раната си. Момчето се опита да се изправи, ала раненият крак поддаде под тежестта му по необичаен и смразяващ начин. То нададе тънък и висок писък, изпълнен с болка и гняв. После посегна към ученическия си жакет и започна да издърпва от него нещо метално. Оже го простреля отново, този път в гърдите.
Момчето замръзна.
Тя накара лъча на фенера да се олюлее надолу по коридора, но не виждаше и следа от момичето. Разтърсена до дъното на душата си и останала без дъх, Оже тръгна несигурно подире й, докато най-после не забеляза, че нещо пърха на земята. Вдигна го, разпознавайки един от документите, които току-що беше дала на Авелинг. Никъде не се виждаше изпуснато нещо друго. Оже натика листа в палтото си, като мислено си отбеляза по-късно да го прегледа — ако оцелееше толкова дълго. Върна се при момчето, провери дали наистина е мъртво и повтори процедурата с Авелинг, като освети лицето му с фенера, докато не се убеди, че не реагира.
Надолу по тунела отново се разнесоха звуци от раздвижване: сякаш някой се влачеше по пода. Тя приклекна ниско и насочи пистолета надалеч от себе си, като се опитваше да открие с лъча на фенерчето мястото, откъдето се разнасяше шумът.
— Оже?
— Кой е?
— Скелсгард. Слава Богу, че още си жива.
От тъмнината изникна ниска фигура, която се подпираше на стената, за да не падне. Единият й крак бе превърнат в неподвижна кървава маса, подобна на сурово парче месо, надничащо от останките на панталоните й. Осъзнала състоянието на Скелсгард, Оже едва сдържа ужасения си вик. Тя наведе дулото на пистолета, но не го прибра.
— Ранена си — каза тя.
— Имах късмет — увери я Скелсгард, като се намръщи предизвикателно. — Помислиха ме за умряла. Ако и за миг се бяха усъмнили, щяха да довършат работата, както се полага.
— Не мърдай оттам. Трябва да те заведем обратно при портала.
— Порталът сега не е най-безопасното място на света.
— Със сигурност е по-безопасен от този тунел. — Оже се изправи и бързо прекоси разстоянието до ранената жена. — Господи, добре са те подредили — възкликна тя.
— Както казах, извадих късмет. — Гласът й звучеше така, сякаш някой търкаше две парчета шкурка едно в друго. Беше разкъсала единия си ръкав, за да го използва като импровизиран турникет в горната част на бедрото, точно под слабините. — Кървеше зле, но не мисля, че са засегнали нещо жизненоважно.
— Нуждаеш се от помощ… но не от онзи вид, която могат да ти осигурят на 32. — Оже се огледа с внезапно объркване. — Мислиш ли, че тук все още има някой от тях?
— Бяха трима.
— Аз убих двама. Третият се измъкна. — Оже спусна предпазителя и пъхна пистолета в колана си. Оръжието се впи болезнено в хълбока и, но искаше да й бъде под ръка, в случай че имаше нужда от него. — Облегни се на мен. На какво разстояние сме от сензора?
— На около петдесет метра в тази посока е — тя посочи отслабнало зад гърба си и поклати глава.
— Ще се справиш ли?
Скелсгард прехвърли тежестта си на Оже.
— Ще опитам.
— Кажи ми какво се случи. Искам да науча всичко.
— Мога да ти кажа само онова, което знам.
— Като за начало, и това стига.
— Какво научи от Авелинг?
— Не много — отговори Оже. Напредваха бавно, тъй като движенията на Скелсгард се изчерпваха с къси, агонизиращи подскоци. Оже дори не можеше да си представи болката, която вероятно изпитваше в разкъсания си крак. — Той очевидно знаеше доста повече от мен. Останах с впечатлението, че вече подозираше за присъствието на слашърите тук. Онова, което не разбрах, бе дали знаеше как са се озовали тук.
— Имахме някои подозрения — призна Скелсгард, — но за пръв път се сблъскваме с тях отблизо.
— Ще се пробваш ли с предположение как са се озовали на 32?
— Дотук води само един път — заяви Скелсгард. — Сигурни сме в това. Нашият портал. Но е под пълния ни контрол още от момента, в който го отворихме. Всеки чужд елемент на 32 трябва да е пристигнал през него. И задължително е минал през сензора.
— Така си мислех и аз — заяви Оже. — И той не е успял да спре тези… неща.
— Военните бебета са биотехнологични оръжия, така е, но в тях няма нищо механично — нищо, което сензорът да отхвърли. Склонна съм да допусна, че са преминали през него… по един или друг начин.